Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Те са имали добри сърца! — произнесе Марино, покъртен от тази затрогваща простота.
— Най-сетне Луала се възвърнала в съзнание — добави Горо. — Двамата мъже я попитали тогава къде желае да бъде пренесена, понеже поради голямата тълпа и невъобразимия шум тя не можела да остане повече върху стъпалата на кея. „На остров Сан Николо“, отговорила тя. „Там Луала иска да умре; долу в развалините на вилата Маринели!“.
— В развалините на вилата Маринели! — повтори Марино развълнуван. — Тя иска да изпусне последната си въздишка в своята отшелническа колиба, под развалините на палата на нейната дъщеря.
— Двамата рибари изпълнили желанието й — продължи Горо, — и я пренесли през нощта на остров Сан Николо. Когато тримата стигнали на посоченото място, един от рибарите попитал Луала дали не желае да доведе някого при нея в колибата, но тя отказала. „Нека заведат Луала в нейната изба!“ казала тя. „Да я поставят на леглото й от водорасли!“. Добрият човек не настоял повече, отнесъл просякинята върху леглото й, повикал жена си и й казал да се грижи за болната, да й дава вино или царевичен хляб, когато пожелае.
— Но къде срещна тия двама рибари? — попита Марино. — Познаваш ли ги?
Горо му заяви, че те го бяха намерили по искане на старата Луала.
Негърът Горо отиде на острова и когато пристигна в избата, намери болната, бореща се със смъртта, агонизираща вече. Тя позна веднага верния роб и събра всичките си сили, за да изрази едно последно желание; тя иска да се прости със сеньор, преди да умре; тя иска да го види още веднъж, за последен път.
— Да побързаме Горо, да изтичаме при нея! Може би ще имаме щастието да й върнем живота!
— Уви! — каза негърът. — Нещастницата е безвъзвратно загубена; може би Бог ще продължи живота й с няколко часа.
— Да, сигурен съм — каза Марино с вълнение, — небето ще ни помогне, ние ще я видим още жива! Искам да й благодаря за последен път за всичките грижи, които ми е засвидетелствувала, да мога да й затворя очите.
Двамата мъже преминаха бързо площада и се отправиха към кея.
Те се качиха в лодката на Горо и тръгнаха.
Лодката, управлявана от негъра, летеше по водите.
След малко стигнаха остров Сан Николо.
Стъпвайки на земята, Марино изпита едно успокоително чувство. Най-сетне можеше да ходи свободно по този остров, върху който бе роден и където злодеите го бяха принудили да се укрива дълго време като див звяр.
Остана за момент неподвижен, погледна наоколо с поглед, в който личеше гордост й задоволство. После, като че ли се сепна, той излезе от своята замечтаност и последва негъра, който бе тръгнал напред, отправяйки се към бившата вила.
Щом пристигнаха, те се вмъкнаха във вътрешността на избата, както правеха по-рано.
В дъното на голямото помещение блестеше слаба светлина.
Близо до малката лампа старата просякиня, легнала върху своето легло от водорасли, охкаше тихо. До леглото й бе коленичила милостива рибарка и се молеше.
Когато двамата мъже влязоха, тя извърна глава, заинтригувана от шума, после стана и тръгна към тях.
— Елате, елате бързо! — им каза тя тихо. — Погледнете как неспокойно се въртят очите й! Сигурно някаква голяма тайна тежи на сърцето й и й пречи да умре. Ах, да знаете, колко е мъчително да присъствуваш на едно умиране!
Марино се приближи близо до леглото на бедната жена и я хвана леко за ръката; тя бе вече ледена.
Умиращата обърна бавно трескавата си глава; една светкавица проблесна във вече стъклените й очи, тя бе познала Марино. Пожела да направи едно ново усилие, размърда мъчително устните си, опита се да произнесе няколко думи с висок глас, но не успя.
— Моя добра Людовика! Моя силна Людовика! — извика печално Марино, коленичейки съвсем близо до болната. — Добре, че те намерих; ще мога да ти кажа моето последно сбогом.
Старата просякиня отвори широко клепачите си и в очите й блеснаха две загасващи огънчета.
Ела… тук… по-близо — прошепна тя най-сетне.
— Какво те измъчва, бедна жено! Кажи ми, кажи ми последната си тайна, която те души? — попита Марино с развълнуван глас.
— По-бързо… Умирам… Свършва се… Твоето дете, намерих…
— Моето дете, моето дете? — извика Марино, който не можа да въздържи бащинския си възторг в тази мъчителна минута. — То е живо? О, добра бабо, за последен път остави ме да ти благодаря за всичките добрини, които си ми направила. Но кажи ми още едно нещо! Къде е моето дете? Къде мога да го намеря?
— Аз… го… намерих… при…
Умиращата нямаше сили да допълни последните си думи. Нейните охкания се прекратиха с едно хъркане, тя бе мъртва.
— Успокой страха ми! Отговори, отговори ми, бедна майко! — каза Марино. — Именувай мястото, където се намира детето ми! Не отнасяй тайната със себе си в гроба! Людовика, чуваш ли въпроса ми? Разбираш ли бащинската ми мъка?