Златната клонка

Но все още трябва да се запитаме: Каква е била Златната клонка? И защо всеки кандидат за жреческия сан в Ариция е трябвало да я откърши, преди да убие жреца? Сега ще се опитам да отговоря на тези въпроси.

Добре ще е най-напред да се спра на две от онези правила или табу, които са управлявали живота на божествените царе или жреци. Първото от тези правила, към което сега ще привлека вниманието на читателя, е, че на божествената особа не се разрешава да докосне земята с крак. Това правило било спазвано от върховния жрец на сапотеките в Мексико — той осквернявал святостта си, ако докоснел земята с мрак. Монтесума, императорът на Мексико, никога не стъпвал на земята; винаги го носели на раменете си благородници и ако стъпвал някъде, те му постилали скъпи килими, по които да върви. Срамно унижение било за японския Микадо да докосне с крак земята; нещо повече, през XVI век това било достатъчно да го лиши от неговия сан. Извън двореца го носели на раменете си мъже, вътре в него ходел по изящно изплетени рогозки. Царят и царицата на Таити не можели да докосват земята другаде освен в наследствените си владения, защото земята, на която стъпели, ставала свещена. Когато пътували от едно място на друго, те били носени на рамене от свети мъже. Винаги ги придружавали по няколко двойки от тези осветени прислужници и когато се налагало да бъдат сменени, царят и царицата прескачали на раменете на новите си носачи, без краката им да докоснат земята. Лошо предзнаменование било, ако царят на Досума стъпи на земята, защото трябвало да изпълни една изкупителна церемония. В своя дворец персийският император ходел по килими, на които друг освен него не можел да стъпи. Той никога не вървял пеша, а се возел в колесница или яздел кон. Някога царят на Сиам не стъпвал на земята, а го носели от място на място върху златен трон. По-рано царете на Уганда, техните майки и царици не бивало да ходят пеша извън просторните оградени места, в които живеели. Когато излизали, ги носели на раменете си мъже от биволския клан, няколко от които придружавали царствените особи при пътуване и се редували да носят свещения товар. Царят възсядал врата на носача и краката му били прибирани под неговите ръце. Когато някой от тези носачи се уморял, той прехвърлял царя на раменете на друг, без да допусне царският крак да докосне земята. Така са се придвижвали с голяма скорост и преминавали значителни разстояния. Носачите имали специална колиба в ограденото царско място, та да са под ръка, когато има нужда от тях. Допреди няколко години на хората с царска кръв от народността бакуба, или по-скоро бушонго, в южната част на Конго, било забранено да докосват земята; трябвало да седят на кожа, стол или на гърба на роб, който стоял на четири крака, краката им почивали на чужди крака. Когато пътували, ги носели хора на гърба си; а царят пътувал на носилка, окачена на два дълги пръта. Жрецът на земята на народността ибо в околностите на Авка (Южна Нигерия) трябвало да спазва много табу. Той например не бивало да вижда труп и ако се натъкнел на такъв по пътя си, трябвало да скрие очите си с превръзка, не бивало да яде много неща, сред които яйца, всевъзможни птици, овнешко, кучешко месо, месо от антилопа и т.н. Не му било разрешено да носи или да докосва маска и в къщата му не бивало да идва маскиран човек. А ако влезело куче, го убивали и изхвърляли. Като жрец на земята, той нямал право да седи на гола земя, да яде неща, които са паднали на земята, нито пък можело по него да се хвърля пръст. Според древния брахмански обред, при възкачването си на престола царят стъпвал на тигрова кожа и златна чиния, обували го в обувки от кожата на глиган и до края на живота си не можел да стъпи с боси крака на земята.