Златната клонка

Сега можем да илюстрираме това общо описание на обичая с конкретни примери. Така например на празника, наречен Токскатл, най-големият празник през мексиканската година, всеки път принасяли млад мъж в качеството му на Тецкатлипока, „бога на боговете“, след като бил поддържан и обожаван като това велико божество в продължение на цяла година. Според стария францискански монах Саагун, нашият най-добър източник за религията на ацтеките, принасянето в жертва на антропоморфния бог се падало на Великден, или няколко дни по-късно, така че ако е прав, това ще съответствува по дата, а и по естество на християнския празник на смъртта и възкресението на Спасителя. По-точно той ни съобщава, че жертвоприношението се извършвало на първия ден от петия месец на ацтеките, който според него започвал на двадесет и третия или двадесет и седмия ден на април.

На този празник великият бог умирал в лицето на своя антропоморфен представител и се връщал отново към живота в лицето на друг, който бил определен да се радва на фаталната чест да е божество за година и като всичките си предшественици да загине, когато свърши тя. Младежът, удостоен с тази висша чест, бивал подбиран внимателно измежду пленниците въз основа на личната му красота. Тялото му трябвало да няма никакви дефекти, да бъде стройно като тръстика и право като колона — нито прекалено високо, нито пък ниско. Ако поради безпътния си живот станел прекалено дебел, го принуждавали да отслабне, като пие солена вода. А за да може да има съответствуващо на високото си положение поведение и достойнство, го подготвяли внимателно да се държи като най-изтънчен благородник и да говори правилно и изящно, да свири на флейта, да пуши пури и да помирисва изискано цветята. Той бил настанен да живее най-почтено в храма, където благородниците му прислужвали и му се кланяли, носели му месо и го обслужвали като принц. Сам царят се грижел за това, да е облечен във великолепни одежди, „защото и той го почитал като бог“. На главата му залепяли орлова перушина, а в косата му затъквали пера от бял петел и те падали до пояса му. Венец от подобни на пуканки цветя украсявал челото му и гирлянда от същите цветя се спускала от раменете и минавала под мишниците му. От носа му висели златни висулки, ръцете му били украсявани със златни гривни, на краката му при всяка крачка подрънквали златни звънчета, тюркоазени обеци блестели на ушите му, а на пръстите му имало тюркоазени пръстени; огърлици от цветя обвивали врата и висели на гърдите му; той носел мрежеста наметка и скъп пояс около кръста. Когато великолепно украсеното същество се мъкнело по улиците и свирело на своята флейта, пуфкало пурата си и вдъхвало аромата на букет цветя, срещналите го хора се хвърляли на земята в краката му и му се молели с въздишка и сълзи, гребели и лапали шепи прах в знак на най-дълбоко уважение и преклонение. Жени излизали с деца на ръце и му ги представяли, поздравявали го като божество. Защото „той минаваше за нашия господ бог: хората го признаваха за бог“. Той поздравявал тържествено и любезно всички, които му се прекланяли, докато минавал. За да не избяга, навсякъде го придружавала охрана от осем пажа в кралски ливреи, четирима от тях с обръснати като на дворцови роби глави и четирима — с разветите кичури на бойци. Ако успеел по някакъв начин да се измъкне, началникът на стражата трябвало да заеме неговото място като представител на бога и да умре вместо него. Двадесет дни преди да умре, сменяли костюма му и му давали за жени изящно възпитани млади дами, носещи имената на четири богини — богинята на цветята, богинята на младата царевица, богинята „Нашата майка във водата“ и богинята на солта — и той живеел с тях. През последните пет дни божествените почести се синели като дъжд върху определената жертва. Царят оставал в своя дворец, докато целият му двор тръгвал след антропоморфния бог. Едно след друго следвали тържествените пиршества и танци по определен ред и на определени места. В последния ден младежът, придружен от жените и пажовете си, се качвал на покрито с царски балдахин кану и го прекарвали през езерото до мястото, където се издигал малък хълм. Наричал се Планината на раздялата, защото там жените му се разделяли завинаги с него. После, придружен само от пажовете си, той се отправял към малък усамотен храм край пътя. Като всички мексикански храмове, той бил построен във формата на пирамида и докато се качвал по стълбите, младежът чупел на всяка стъпка по една от флейтите, с които свирел в дните на своето величие. Стигнел ли до върха, жреците го сграбчвали и го просвали по гръб на каменен блок, а един от тях му разрязвал гърдите, пъхал ръката в раната, изтръгвал сърцето и го вдигал над себе си като жертвоприношение на слънцето. За разлика от обикновените жертви не блъскали тялото на бога, за да се изтъркаля надолу по стъпалата на храма, а го отнасяли в основата му, където му отсичали главата и я набучвали на копие. Такъв бил винаги краят на човека, който олицетворявал най-великия бог на мексиканския пантеон.