Затворена котка [bg]

— Затова вярвам в магията.

Селесте помисли, че не е чула добре.

— Моля?

— Магията е истинска: съществува. Възможно е да наситиш атмосферата с каквато поискаш емоция. Енергиите на душата се отразяват на околния свят — прошепна уморена. — Тази страна е загубена. Ще трябва цяла армия друиди, за да я пречистят от край до край. Представяш ли си колко омраза се е натрупала на острова? И всичко това е тук и трови нашата карма. Опитах се да го обясня на родителите си, но не пожелаха да ме чуят.

Селесте започна да изважда чаши.

— Винаги има някой въпрос, по който не се разбираме с родителите си — каза, за да я успокои.

— В моя случай не е само един въпрос. Преживели са същото като мен; затова не им прощавам тяхната заслепеност.

— Не забравяй, че са отдали младостта си на една идея.

— Не ми повтаряй онова, което знам. Но ми кажи, кое е по-лошо: да признаеш, че си живял в лъжа, или да умреш в самозалъгване?

— Предполагам, че самозалъгването е по-лошо, но не мога да говоря от името на другите. Може би на тяхно място бих постъпила по същия начин.

— Само че аз не! Мразя самосъжалението. Вместо да се съжалявам, предпочитам да кажа: „Мамка му, каква тъпачка съм била!“

Селесте си прехапа езика, за да не се засмее, но не успя. За малко да се залее с горещата вода.

— Извинявай.

Но Мелиса не беше обидена.

— Възможно е да си права — съгласи се, докато слагаше захар в чашата си. — Трудно е да си представиш какво…

Чу се звънецът на вратата.

— Кой ли е сега? — измърмори Селесте, като остави чашата си до мивката.

— Може би е Алваро.

— Той има ключ.

Мелиса се върна в малкия хол, докато слушаше неясните гласове на Селесте и на още някого. Издрънчаха съдове и прибори и Селесте влезе с чаша в ръце.

— Рохер е — каза тя, настанявайки се на мястото си.

— Кой?

— Не си ли спомняш? Приятелят на брат ми. Запознах те с него, когато бяхме тръгнали да купуваме хартия в университета.

— Онзи тип, който не спираше да ме зяпа?

— Шшшт! Тихо! — прошепна Селесте. — Оставих го в кухнята да си налее чай.

— Какво прави тук?

— Вчера се обади да пита за теб и…

Мелиса скочи на крака, остави чашата на пода и прошепна:

— Кажи му, че ме няма. Кажи му, че съм…

Твърде късно. Рохер влизаше в стаята с чаша чай в едната ръка и две книги в другата.

— Изглежда съм уцелил момента.

Сложи чашата върху масичката, после седна и постави двете книги върху коленете си. С бавни движения извади продълговата яркозелена кутийка.

— Може ли да пуша?