![Белязана [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/8/5/belyazana-bg-download.jpg)
Белязана [bg]
- Автор: Лало Джоузеф Р.
- Серия: Книгата на Дийкън #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG BOOKS
- ISBN: 978-954-2989-09-7
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белязана [bg]». Краткое содержание книги:
Мъжът с факлата бе огромен. Поне една глава по-висок от Миранда и три пъти по-тежък от нея, туловището му бе изградено предимно от мускули. Пламъците осветяваха половината му лик. Различни белези разказваха, че е участвал в множество зле протекли битки. Не носеше наметало. Наместо това бе облечен в захабена кожена броня и грубоват шлем от желязо.
— Ще те освободим — изрече той с глас, съответстващ на телосложението му.
Към него се присъедини още един силует. Жена. Висока приблизително колкото Миранда, но няколко години по-възрастна. На лицето й блестяха очи, чиято ярост и непоколебимост подобаваха на двойно по-стар човек. Нейната броня също бе изтъркана, а на бедрото й висеше меч, показващ следи от съвсем скорошна употреба. Жената вдигна високо факлата си и се усмихна, когато светлината падна върху окървавеното Мирандино рамо.
— Тя е! — рече жената. В гласа й се долавяха успокоение и доволство.
Двамата спасители се качиха вътре. Жената огледа следите от предишните пътници и поклати глава с гняв и мъка. Мъжът извади лост, с който за кратко време се оправи с оковите. Когато Миранда бе свободна, той й помогна да се изправи, но неясното време, през което бе стояла неподвижно, бе лишило девойката от силата й. Мъжът я отнесе навън и я положи върху един от двата коня, чакащи в готовност.
Страховитият студ я вледени почти веднага. Със замъглени очи Миранда наблюдаваше как двамата свалят оръжията и броните на повалените войници с безскрупулна ефикасност. Когато и колата бе ограбена по подобен начин, жената хвърли факлата си вътре. Черната каруца бързо се подпали и тримата наблюдаваха пламъците със задоволство. Скоро тайнствената жена изрази чувствата си с думи.
— Не ще погубиш повече от нас, проклет дявол… — прошепна тя.
Тримата се понесоха бързо в нощта. Миранда яздеше зад жената. Бяха взели четирите коня от колата, но доскорошната пленница бе прекалено немощна, за да язди сама. Не само тялото й бе изтощено, умът й също не бе в твърде добра форма, тъй като околният пейзаж й бе непознат. Вървяха през проскубано поле към гъст лес, който изглежда се простираше докъдето стигаха очите. Зад тях, много далеч, се издигаше планинска верига, основата й прорязана от зелена ивица.
— Къде сме? — Миранда надвика тропота на копитата.
— Ниските земи — отвърна жената.
Ниските земи! Ако помнеше правилно, това значеше, че е била отведена от другата страна на планините, които бе решила да не прекосява. Известно време трябва да е спяла. Бавно припомняйки си различни истории за тези земи, Миранда започна да се чуди дали с бягството от каруцата нещо се е променило. Всички чути от нея разкази, в които ставаше дума за убийство, престъпление или изчезване, се развиваха в Ниските земи.
Облаците се разделиха за миг, но светлината не се задържа дълго. Почти пълната луна над главите им скоро бе затулена от все по-гъстото листно покривало на гората, за която се разказваше, че веднъж безследно погълнала половин дивизия северни войници. Миранда преглътна мъчително, надявайки се да не сподели съдбата им. Пръстите й бяха напълно безчувствени, а рамото й се бе влошило толкова, че едва можеше да помръдне десница.
И след часове бясна езда тримата все още се намираха в гората, без до този момент да са стъпили върху път. Накрая стигнаха до голяма дървена колиба. Спътниците й помогнаха на Миранда да слезе от коня. Оставен на самотек огън едва димеше в камината. Девойката бе отведена до грубоват дървен стол и върху раменете й бе метнато одеяло. Едрият мъж отиде да се погрижи за конете, а жената с доволно изражение се настани в друг стол.
— Кая — представи се тя, протягайки ръка.
Миранда болезнено протегна десница в опит да отвърне на жеста. Успя слабо да стисне пръстите на спасителката си, преди болката да стане непоносима.
— Миранда.
— Всички чухме какво си сторила. Много вдъхновяващо.
— За какво говориш? — попита Миранда. — Кои сте вие? Къде съм?
— Намираш се в главната квартира на Подронието. Аз съм регионалният командир. Само за няколко дни стори за каузата ни повече, отколкото години внимателни действия — обясни жената.
Миранда познаваше Подронието. Повечето хора сляпо поддържаха войната. Други, подобно на нея самата, я ненавиждаха. Подронието бе група толкова противопоставяща се на бранта, че бяха повели активни действия срещу нея. Във всеки по-голям град имаше техни поддръжници. Говореше се, че често провеждат атаки над военни цели, за да предизвикат оттегляне на силите. Когато правителството или военните говореха за тях, думите им бяха съставени от равни части отричане и пропаганда против тях.