Битката при Верил [bg]

— Чухте ли това? — ахна Айви, а Лейн се извърна към източника на звука, останал нечут от останалите.

Миг по-късно се разнесе отново, този път по-силно. Далечен тътен, наподобяващ свлачище едри камъни.

— Не може да бъде. Не биха го сторили — изрече Дийкън с приглушен глас.

Неравномерното боботене започна да се усилва, примесвайки се с трептенето на постройките. Някои от вратите затракаха, отчупвайки обгърналия ги лед, напирайки срещу натрупалия се в основите им сняг. Последваха и други врати. Скоро какофонията на безчетни порти, заплашващи да се отскубнат от пантите си, стана оглушителна.

Лейн бе заел решителна поза. Бе дошъл тук да разрушава, да отнеме онова, което д’кароните се опитваха да скрият. Да ги накаже. Дишането на Айви се ускоряваше, героичният до този момент контрол върху емоциите й бе започнал да се изплъзва. Докато отстъпваше назад към каретата, единственото подобие на закрила в цялата изпълнена с хаос долина, тя се препъна в останките на убития войник. На колана му висеше меч. Айви пролази, взе оръжието и го стисна с треперещи пръсти.

Накрая една от вратите поддаде. Блъвна застоял, смрадлив въздух, последван от задушлива прах. Когато облакът се уталожи, разкрилата се гледка бе покъртителна. Мъртвите. Стотици от тях, някои загинали преди повече от стотина години. Студеният, сух въздух ги бе превърнал в кости с опъната по тях кожа, но пак съумяваха да пристъпват напред. Повечето все още носеха някакви парчета от бронята, в която бяха намерили смъртта си. Носове и уши, ако все още бяха останали, висяха с поклащане от черепите, а очите отдавна бяха изгнили. Ала по някакъв начин всеки мъртвец усещаше натрапниците и влачеше нозе към тях.

— Богове… — промълви Миранда.

— Боговете нямат нищо общо с това сквернение — процеди Етер.

Мигновено се стрелна към препъващия се легион. Пламваха лесно, сведени от времето до чуплива прахан. Етер продължи полета си и в криптата. Със струя горещ въздух, смесения рев на хиляда нечестиви писъка и лумването на хиляда пламъка, всички намиращи се вътре трупове припламнаха.

Миранда си припомни малкото, което знаеше за огнената магия, приготвяйки се да го насочи към следващата врата, която се пръскаше, но от сиянието на създаденото от Етер огнище продължаваха да изникват силуети. И подпалени, немъртвите продължиха. Дори и когато плътта бе изцяло окапала от костите им, скелетите не спряха вървежа си. Втора, а сетне и трета врата се срутиха, избълвайки още стотици немъртви. А още не бяха успели да унищожат дори един.

— Дийкън. Знаеш ли нещо за това? Немъртвите? Можеш ли да развалиш магията? — викна Миранда.

— Малцина некромансъри имаше в Ентуел. Ще опитам каквото зная — отвърна младежът.

Повдигна кристала си и промърмори няколко думи, протягайки фокусиращия си камък напред с изричането на последното слово. Нишка светлина се стрелна от него. Когато докосна горящите мъртъвци, доближили се на опасно разстояние, те се строполиха на земята. Сякаш нещото, вдъхвало им живот, бе внезапно отнето, оставяйки ги да се сринат в купчинка кости. Усмивка и искрица надежда проблеснаха върху лицето на Дийкън, докато се подготвяше да използва повторно магията, но със същата внезапност, с която бяха сразени, шестте скелета се надигнаха отново.