Битката при Верил [bg]

Лейн не каза нищо и отново насочи вниманието си към мрака назад. Долавяше нещо, което не му се нравеше.

Дийкън безпомощно гледаше как двете му спътнички се огъват под тежестта на десетилетна мъка. Напразно се опитваше да ги утеши.

— Всичко е наред. Вече е минало. Стореното не може да бъде променено — рече той.

— Какво беше това място? Мястото, което видях? — молеше се Айви. — Кажи ми, че знаеш.

— Кенвард. Моят… нашият дом — отвърна Миранда, бършейки сълзите си.

— Кенвард… клането, за което говореше, избило всички без теб и чичо ти… Била съм там? Но ти каза, че е било преди години… Главата ми — рече тя, потръпвайки от болка, долепвайки длан пред очите си. — Предполагам тъгата ми причинява това. Прави ме слаба… и отваря стари рани. Донякъде е поетично, нали?

Беше права за старите рани. Дълбоката цепнатина в ръката й, която едва не й бе коствала живота, отново кървеше. Миранда затвори раната и й помогна да се изправи на крака.

— Ако това е било Кенвард, познавала ли си ме? — попита Айви.

— Възможно е. Бях много малка. Спомените ми са смътни. Но съм сигурна, че майка ми те е познавала. Лусия. Името й е споменато в прокламацията — каза девойката.

— Лусия… Сега си спомням името. Тя беше… наставник. Но не лош като Димънт и останалите. Мисля, че тогава имах много наставници. Но не мога… не мога да си спомня защо! Защо са ми останали само лошите спомени? — проплака тя.

— Припомни си това. Останалото също ще се върне.

— Тишина — шепнешком нареди Лейн.

Всички се извърнаха към него. Асасинът затвори очи и се съсредоточи върху нещо, което бе недоловимо дори и за Айви. След миг отново погледна. Бе убеден.

— Някой влезе зад нас в тунела — каза той. — Най-малко един кон. Трябва да продължим. Намалете светлината.

Яздещите бързо се качиха по седлата и групата продължи. Звукът от копитата ехтеше гръмко, заличавайки звуците от неизвестните преследвачи и същевременно улеснявайки намирането на пътниците. Можеха да се придвижват по-тихо пеш, но изоставените коне щяха да издадат присъствието им. А и предлаганата от животните бързина можеше да се окаже достатъчна, за да поддържат преднината си.

И преди времето течеше бавно, но сега всеки миг се разстилаше в цяла вечност. Бе видно, че Айви прави всичко по силите си, за да не позволи на страха да я овладее. Не спомогна за разсейване на напрежението и това, че конете започнаха да преплитат нозе. Животните не бяха получили достатъчно храна и вода. Провизиите за тях бяха свършили малко преди навлизането в планините, а в тунела нямаше нито откъде да се напият, нито откъде да отскубнат и стръкче трева. Умишлено предпазливият им ход ставаше все по-бавен, докато не стана ясно, че тайнствените преследвачи скоро ще ги настигнат.

Напрежението нарастваше. Дълъг отрязък от инак безличния тунел бе покрит с две петна кръв, а скоро след това попаднаха на купчина неразпознаваеми останки. Времето ги бе превърнало в изсъхнала черупка, през която минаваха коловозите. Мършата изпълваше прохода с миризмата на смърт. Малко след това Лейн даде знак светлината да бъде изгасена напълно.