Битката при Верил [bg]

Още една вечност мина и накрая тунелът свърши, извеждайки групата в долина. Планините се извисяваха край тях. Обширни кръгли платформи бяха издълбани като стъпала около неравното дъно, предоставяйки равно място за еднотипните постройки, издигнати на неизменно идентични места. Всяка от тях представляваше голяма сграда без прозорци и само с една врата. Изградени от камък, издигащи се на няколко етажа, с наклонен покрив. На върха се издигаше кристал от типа, придружаващ всяко д’каронско дело. В четирите ъгъла на покрива също имаше по един.

Сградите бяха десетки, може би наброяваха стотина, подредени в кръгове. Само дъното на долината и отвеждащият до него път бяха незастроени. В средата на пролома се издигаше широка каменна платформа, почерняла от гъста и втвърдена мръсотия. Въпреки главозамайващото архитектурно присъствие, изглежда Дийкъновият превод не сгреши относно охраняването. Не се виждаше жива душа.

Приключенците се скриха в една ниша край изхода и зачакаха. Опитаха се да пазят тишина, но скоро стана ясно, че просмукващата се в тунела воня се излъчва от това място. Въздухът бе натежал от миризмата на леш. Миранда успя да потисне гаденето, но с цената на огромни усилия. Изпита жал към Лейн и Айви. Чувствителните им носове несъмнено увеличаваха мъките. Конете също видимо не се чувстваха добре. Единствено Етер оставаше незасегната, несъмнено благодарение на склонността си да изменя сетивата по свой вкус.

Звукът на чаткащи копита ставаше все по-силен, докато накрая преследвачите излязоха от тунела. Появи се превозно средство, до болка познато на Миранда — проклетата черна каруца. Бе се возила в такава и преди, в качеството си на затворник на Съглашенската армия. Липсата на прозорци правеше невъзможно идентифицирането на возения вътре. Два коня теглеха каретата, насочвани от кочияш.

Миранда чу нещо да издрънчава на земята. Обръщайки се, видя, че Лейн бе откачил меча си. Мълниеносно се стрелна към каретата. Хвърли се върху кочияша, откъсна го от капрата и го запрати на земята. Когато отвори уста, разкривайки жестоки редици зъби, девойката се извърна, закривайки очите на Айви.

Няколко мига по-късно Лейн отново се намираше край тях, изцапал козината около устата си с познато черно петно. Тялото на кочияша — несъмнено близник, потрепваше върху земята, а изпод забралото му се стичаше кръв. Обичайно тези гаври с човечността се разлагаха на прах, когато бъдеха убити. Очевидно Лейн го бе оставил жив, за да се мъчи.