Драконът на Негово Величество [bg]

Тук тя най-сетне замълча.

— Прости ми — рече Лорънс, покрусен. Не можеше да не се съгласи с нея. Всичко, което младата жена бе казала, му се струваше справедливо обвинение. — Не биваше да започвам, Едит. По-скоро трябваше да помоля за извинение, че те поставям в толкова неприятна ситуация. — Той стана от масата и се поклони. Разбира се, вече не можеше да остане с нея. — Моля да ме извиниш. И моля те, приеми най-добрите ми пожелания за щастието ти.

Тя обаче също стана, клатейки глава.

— Не, трябва да останеш и да довършиш закуската си. Предстои ти дълго пътуване. Аз никак не съм гладна. Не, моля те, наистина, аз ще си тръгна. — Едит му подаде ръката си и го дари с усмивка, която потреперваше по краищата. Лорънс си каза, че се опитва да се сбогува учтиво, но ако това бе намерението й, то се провали в последния момент.

— He мисли лошо за мен — почти прошепна Едит и побърза да напусне трапезарията.

Нямаше нужда да се тревожи. Да си помисли нещо лошо за нея бе невъзможно. Напротив, у него гореше единствено вина, задето дори за миг си беше позволил безсърдечно отношение и се е провалил в задълженията си към нея. Уговорката им бе сключена между дъщерята на джентълмен, разполагаща със сериозна зестра, и флотски офицер с малки шансове за наследство, но с обещаващо бъдеще. Бе изгубил престижа си със собствените си действия и не можеше да отрече, че почти целият свят би бил несъгласен със собствените му разбирания за дълг в случая.

Едит имаше пълното право да иска повече, отколкото един летец можеше да й даде. Лорънс трябваше само да се сети колко внимание и привързаност изискваше Темерер, за да осъзнае колко малко от тях би могъл да отдели за евентуалната си съпруга дори и в редките случаи, когато бе свободен. Беше проявил егоизъм да отправи подобно предложение — да иска от нея да пожертва щастието си в името на неговото удобство.

Нямаше нито апетит, нито желание да закусва, ала не искаше да му се налага да спира насред пътя. Ето защо напълни чинията си и се насили да хапне. Не остана дълго сам. Скоро след като Едит си тръгна, в трапезарията слезе госпожица Монтегю, облечена в елегантни жокейски дрехи, по-подходящи за спокойна разходка из Лондон, отколкото за езда в провинцията, които подчертаваха прекрасно фигурата й. Тя се усмихваше на влизане, но това й изражение бързо се превърна в намръщване, щом забеляза, че само той е там, и си избра място в другия край на масата. Улви скоро се присъедини към нея — и той беше облечен за езда. Лорънс им кимна, колкото да не кажат, че не е проявил учтивост, и не обърна никакво внимание на бъбренето им.

Точно когато приключваше, слезе и майка му, облечена като че ли набързо и със сенки под очите. Тя го изгледа притеснено. Той й се усмихна с надеждата да я успокои, но видя, че няма голям успех. Въпреки усилията му, сдържаността, която бе превърнал в своя броня срещу неодобрението на баща си и любопитството на компанията, както и покрусата му от думите на Едит, си личаха на лицето му.