Драконът на Негово Величество [bg]

Мнозина лежаха мъртви или издъхващи по палубата. Лорънс поклати глава при вида на касапницата и изгледа неодобрително френския капитан. Не трябваше да им оказва съпротива. Освен очевидния факт, че „Самоуверен”, меко казано, превъзхождаше „Дружба” по броя на оръдията и моряците, екипажът на превзетия кораб бе смален наполовина от болести и глад. Заплетените платна бяха в окаяно състояние, и то не заради битката, а от бурята, вилняла същата сутрин. От „Дружба” успяха да изстрелят един залп, преди „Самоуверен” да се доближи и да ги вземе на абордаж. Капитанът изглеждаше потресен от загубата, ала все пак не бе някой младок, та да позволи на емоциите да го завладеят. Трябваше да е по-загрижен за хората си, а не да ги въвлича в толкова безнадеждно начинание.

— Господин Райли — започна Лорънс, привличайки вниманието на втория лейтенант, — погрижете се хората ни да отнесат ранените долу. — Той препаса сабята на капитана. Не смяташе, че онзи заслужава честта да си я получи обратно, въпреки че при нормални обстоятелства би му я върнал. — И предай да повикат господин Уелс.

— Разбрано, сър — отвърна Райли и се обърна да даде необходимите заповеди.

Лорънс пристъпи към перилата и погледна надолу, за да види какви щети е понесъл корпусът. Изглеждаше сравнително невредим, а и той изрично бе наредил на хората си да избягват да стрелят под ватерлинията. Със задоволство установи, че няма да им е особено трудно да издърпат кораба в някое пристанище.

Няколко кичура се бяха изплъзнали от късата опашка и паднаха пред очите му, докато гледаше надолу. Мъжът ги отметна припряно, вследствие на което пръстите му оставиха кървави ивици по челото и изсветлялата му от слънцето коса. Наред с широките плещи и суровия поглед, това придаде неосъзнато свиреп вид на лицето му, докато разглеждаше трофея си, контрастиращ на фона на обичайното му замислено изражение.

Уелс се появи отдолу в отговор на повикването и се приближи до него.

— Сър — започна, без да чака да го заговорят, — моля да ме извините, но лейтенант Гибс казва, че в трюма има нещо странно.

— Така ли? Ще отида да видя — отвърна Лорънс. — Моля те, кажи на този господин — той посочи френския капитан, — че трябва да ми даде уверение, че той и хората му ще се държат подобаващо. В противен случай ще се наложи да бъдат затворени.

Французинът не отговори веднага, наместо това обходи с нещастен поглед подчинените си. Разбира се, би било далеч по-добре, ако ги пазеха пръснати по долната палуба, понеже тогава би било невъзможно да възвърнат контрола си над кораба. Въпреки това се поколеба, увеси нос и отрони с още пo-унило изражение:

— Je me rends.[1]

Лорънс кимна леко.

— Може да се върне в каютата си — каза той на Уелс и се обърна да слезе в трюма. — Том, ще дойдеш ли с мен?

Той слезе, следван по петите от Райли, и намери първия си лейтенант. Кръглото лице на Гибс още лъщеше от пот и емоции. Той щеше да закара пленения кораб в пристанището и тъй като ставаше въпрос за фрегата, почти със сигурност щеше да си спечели повишение в чин капитан. Задоволството на Лорънс не бе съвсем искрено — въпреки че Гибс изпълняваше добре дълга си, все пак му бе натресен от Адмиралтейството и двамата така и не успяха да се сближат. Той искаше Райли за първи лейтенант и ако бе успял да се наложи, сега Том щеше да получи повишението. Но такава бе същността на службата и той не завиждаше на Гибс за късмета му, макар и да не се радваше толкова, колкото ако можеше да види как Том Райли получава собствен кораб.