Драконът на Негово Величество [bg]

Във всеки случай, не можеше да не обърне внимание и на останалата част от компанията. Трудно можеше да си невъзмутим пред откритото зяпане и единственото по-неприятно нещо от укора в повечето гласове бе нотката на съжаление у други. Най-трудният момент дойде, когато Лорънс се приближи до масата, където баща му играеше вист. Лорд Алъндейл изгледа неодобрително облеклото му и не пророни нито думичка на сина си.

Тишината, която се възцари над техния ъгъл от стаята, бе изключително неловка. Лорънс бе спасен от майка си, която го помоли да попълни карето на друга маса и той с благодарност седна и се потопи в тънкостите на играта. Останалите на масата бяха по-възрастни господа — лорд Галман и още двамина, приятели и политически съюзници на баща му. Те бяха отдадени играчи и не го безпокояха с много приказки извън рамките на вежливостта.

Не можа да се въздържи да не поглежда към Едит от време на време, макар че не различаваше гласа й. Улви все така заемаше цялото й внимание и Лорънс не можеше да не се подразни от това колко близо се навеждаше до нея и от интимната атмосфера на разговора им. Наложи се лорд Галман деликатно да привлече вниманието му обратно към картите, след като разсеяността му започна да бави играта. Силно смутен, Лорънс се извини на другите играчи и отново се вглъби в картите.

— Запътил си се към Лох Лаган, предполагам? — подхвърли адмирал Макинън, като му даде няколко секунди да се върне в потока на играта. — Живеех недалеч оттам като момче, а един мой приятел живееше съвсем близо до село Лаган. Често гледахме полетите.

— Да, сър. Ще се обучаваме там — отвърна Лорънс, оставяйки карта на масата. Вляво от него виконт Хейл продължи играта, а лорд Галман спечели раздаването.

— Чудаци са там. Половината село постъпва на служба, само че докато местните отскачат нерядко дотам, летците рядко се вясват, освен когато се отбиват в кръчмата при някое от момичетата. С тая работа поне им е по-лесно, отколкото на моряците, ха, ха! — След тази груба забележка Макинън със закъснение си спомни в каква компания е. Погледна през рамо, силно обезпокоен дали някоя от дамите не е чула, и изостави темата.

Когато дойде време за хранене, Улви заведе Едит до масата. С присъствието си Лорънс нарушаваше изготвения план на вечерята и трябваше да седне в най-отдалечения ъгъл, където да приеме цялото унижение от това да слуша разговорите без удоволствието да участва в тях. Госпожица Монтегю, вляво от него, беше хубавка, но не спря да се цупи и да демонстрира почти грубо пренебрежение спрямо капитана в полза на господина от другата си страна, заклет комарджия, когото Лорънс познаваше по-скоро по репутация, отколкото лично.

Подобно презрение бе ново за него. Знаеше, че вече не е добра партия за брак, но не очакваше това да има чак такова значение за обичайното отношение към него. Да се окаже, че е ценен по-ниско от някакъв рошав пройдоха с налети с кръв бузи, бе просто потресаващо. Виконт Хейл, вдясно от него, се интересуваше само от храната си и Лорънс нямаше с кого да размени две думи.