Драконът на Негово Величество [bg]

— Чудя се на посещението ти — започна лорд Алъндейл в момента, в който вратата се затвори, без капчица елементарна учтивост. — Наистина се чудя. Какво целиш с него?

Лорънс се наежи, но отговори тихо:

— Мислех само да спра и да почина от пътуването си. На път съм към следващото си назначение. Нямах представа, че сте тук, сър, и че имате гости… Много се извинявам, че нахълтах така.

— Разбирам. Сигурно си смятал, че ще останем в Лондон, след като тези новини ни превърнаха в клюкарска сензация? Да, ново назначение наистина. — Той изгледа с презрение зеленото палто на Лорънс и младият мъж тутакси се почувства също тъй окъсан и зле облечен, както когато търпеше подобни инспекции като дете, след като бе лудувал в градината. — Няма да си правя труда да те порицавам. Знаел си прекрасно какво бих казал за всичко това и не си се повлиял — е, добре. Бих ви помолил, сър, занапред да избягвате тази къща, както и резиденцията ни в Лондон, ако въобще можете да отделите достатъчно време от скотовъдството си, за да стъпите в града.

Лорънс почувства как го обгръща тежък студ. Внезапно се почувства ужасно уморен, нямаше воля да спори. Чу собствения си глас сякаш отдалеч, лишен от каквато и да е емоция, когато произнесе:

— Разбира се, сър. Ще си тръгна веднага. — Трябваше да заведе Темерер да спи в селото, без съмнение за ужас на селското стадо, а на сутринта да му купи няколко овце от собствения си джоб или да го помоли да лети на празен стомах. Все щяха да се справят някак.

— Не ставай смешен — скастри го лорд Алъндейл. — Не се отричам от теб. Не че не го заслужаваш, но не съм решил да разигравам някаква мелодрама, за да ни зяпа цял свят. Ще останеш тази нощ и ще си тръгнеш на сутринта, както си казал. Така е добре. Мисля, че нямаме нищо друго за казване. Можеш да си вървиш.

Лорънс се качи по стълбището с цялата бързина, на която бе способен. Затворената зад него врата на спалнята сякаш му позволяваше да свали товара от плещите си. Имаше намерението да си поръча баня, но не мислеше, че ще понесе да говори с когото и да било — дори с камериерка или прислужник. Самотата и тишината му бяха достатъчни. Успокои се, когато си напомни, че ще си тръгнат рано сутринта, и нямаше да му се наложи да изстрада официалната закуска, нито пък да разговаря с баща си, който рядко ставаше преди единадесет дори и в провинцията.

Погледна към леглото, след което грабна един шлифер и чифт износени панталони от гардероба си и излезе. Темерер вече спеше, свит на кълбо, ала преди Лорънс да може отново да се измъкне, едното му око се отвори наполовина и драконът вдигна крило в инстинктивна покана. Мъжът бе взел одеяло от конюшните. Изтегнат върху широкия преден крак на крилатия си приятел, едва ли можеше да иска повече топлина и удобство.