Драконът на Негово Величество [bg]

Погълнат от мислите си, той мина разсеяно под арката на офицерския клуб и хвана топката, летяща към главата му, само по рефлекс. Незабавно се вдигнаха весели възгласи, примесени с викове на протест.

— Чист гол, тоя не е от вашия отбор! — оплакваше се един яркорус младеж, едва наскоро излязъл от юношеството.

— Глупости, Мартин. Естествено, че е. Нали така? — Друг участник, ухилен до уши, се приближи до Лорънс, за да си вземе топката — високо, слабовато момче с тъмна коса и загорели от слънцето скули.

— Явно е така. — Развеселен, Лорънс подаде топката. Малко се изуми, като намери офицерите разгърдени и вглъбени в детски игри на закрито. С палтото и шала си той бе по-официално облечен от всеки един от тях. Двамина бяха свалили дори ризите си. Мебелите бяха натикани до стените на стаята, а килимът стоеше навит в един ъгъл.

— Лейтенант Джон Гранби, понастоящем неназначен — представи се тъмнокосият. — Току-що ли пристигате?

— Да. Капитан Уил Лорънс, на Темерер. — Уилям незабавно отбеляза с изненада и немалко разочарование как усмивката изчезна от лицето на Гранби заедно със спонтанното му дружелюбие.

— Империалът! — Възгласът се надигна сякаш от всички едновременно и половината момчета и мъже в стаята се изстреляха покрай двамата и се затърчаха към двора. Лорънс само примигна объркано в тяхна посока.

— Не се тревожи! — Русокосият младеж се приближи да се представи и отвърна на притеснения поглед на Лорънс. — На всички ни е пределно ясно, че не бива да досаждаме на драконите. Само ще погледнат. С кадетите обаче може да имаш проблеми. Имаме около две дузини от тях и те са превърнали в своя мисия да правят живота на всички тук черен. Младши офицер Езекия Мартин… сега, след като ти казах малкото си име, може да го забравиш, ако обичаш.

Неофициалността бе навлязла до такава степен в общуването на тези хора, че Лорънс изобщо не се засегна.

— Благодаря за предупреждението. Ще се погрижа Темерер да не им позволява да го притесняват. — С облекчение забеляза, че у Мартин няма и следа от отношението на Гранби и му се щеше да помоли по-вежливия от двамата да го разведе наоколо. Обаче нямаше намерение да нарушава заповедите, били те и на дракон, тъй че се обърна към Гранби и го попита учтиво:

— Селеритас ми нареди да ви помоля да ми покажете мястото. Бихте ли били така добър?

— Разбира се — отвърна Гранби, опитвайки се да бъде учтив. Само че не му се удаваше толкова естествено и звучеше кухо и нескопосано. — Насам, ако обичате.

За облекчение на Лорънс Мартин също ги последва, докато Гранби изкачваше стълбите. Ненатрапчивите думи на младши офицера не секнаха дори за миг и направиха атмосферата между тримата много по-лесна за дишане.