Розата и бодилът [bg]

Гуен леко се поклащаше на ръба на леглото, притиснала ръка към лицето си. И плачеше.

Защо сега? Защо той избра да се върне точно сега?

Болеше я да плаче. Всяко движение донасяше болка, но риданията бяха особено мъчителни. Две от ребрата й бяха пукнати и боляха при всяко поемане на дъх. Всеки път, когато затвореше очи, си спомняше мъртвата Ейвън — окървавената й коса и невиждащият поглед, втренчен към тавана на стаята. Този таван, заедно с противната физиономия на Стейн, бе последното нещо, което приятелката й бе видяла.

Неотдавна самата Гуен бе останала уверена, че стъпалата на верандата и красивият парапет ще представляват нейната предсмъртна гледка. Парапетът бе боядисан в бяло, точно като онази къща, по която Роза се бе прехласвала.

И Гуен бе лежала на улицата, загледана в перилата. А той я беше ритал. В онзи момент не й бе останал дъх, за да пищи. Бе очаквала смъртта си сред принудително безмълвие. Бе изминала цяла година от установяването й тук. Бе сметнала, че е избегнала съдба като тази на Ейвън, но ето че се бе случило отново.

Невъзможно беше да избяга.

А всичко бе протичало толкова добре, по-добре и от най-смелите й очаквания. Организираният от нея публичен дом се бе превърнал в убежище за жени като нея. Само в рамките на една година бяха постигнали удивителен напредък. Идваха посетители чак от Уестфилд и Ийст Марч, привлечени от репутацията на заведението. В последните месеци клиентелата бе започнала да се променя. Търговци и работници все още се отбиваха да ги посетят, но сега сред тях изникваха и нови лица — мъже с мечове или облечени в скъпи дрехи: аристократите също бяха започнали да откриват мястото. Те неизменно се представяха с измислени имена и призвания, калайджии и пекари, само че малко бяха пекарите, които пристигаха със собствени карети и се загръщаха с плащове от скъпа кожа. Това бе вдъхновило Гуен да приложи примера им и по отношение на работещите в заведението момичета.

Тя се надяваше, че работата тук представлява временен период от живота на всяка от тях — първата, налагаща се стъпка към нов и по-добър живот. А за да го сторят, трябваше да оставят миналото зад себе си. Нима Джолийн, Мей или Ета можеха да продължат живота си, ако то ги преследваше под формата на истинското им име?