Розата и бодилът [bg]

Ейдриън опря лакти върху плота и се навъси заради разклащането му.

— Мразя калпавите маси.

Тримата се бяха отбили в „Противната глава“ от другата страна на улицата. Външният вид на сградата бе изключително западнал; тя приличаше на плевнята, в която бяха открили Албърт. Боецът си бе помислил, че вътрешността няма как да се окаже по-лоша.

Но бе грешал.

Неравни откъм широчина дъски оставяха щедри отвори сред стените, където влизаше и светлина, и хладен въздух. Но тази немарливост представляваше прикрит актив, защото кръчмата имаше малко прозорци. И никой от тях не се отваряше. А и коминът не можеше да се похвали с особена тяга. Пролуките увещаваха дима да излезе, а не да задушава посетителите. Пък и плъховете, редовни посетители на килера, можеха да излизат спокойно.

— По пътя за насам подминахме четирима дърводелци. — Ейдриън надничаше под масата и я разклащаше. — Колко трудно е да подложиш нещо под крака?

Той изтегли късия си меч, прокара го по един от краката на стола си, за да откърти парче, и намести отрязъка. Масата вече не се клатеше, което му даде повод да се усмихне.

— Не разбирам — за трети път казваше Ройс. — Защо тя не поиска дори да слезе?

— Може би не си е спомнила името ти — предположи Албърт. — Или е била заета.

Ройс поклати глава.

— Нали момичето каза, че Гуен вече не приемала посетители. Не мисля, че тя изобщо се занимава с тази дейност, поне така беше при предишното ни посещение. Тя е управителка. А ако е била заета, просто би могла да ни каже да изчакаме, докато приключи с работата си. А не да поръчва да ни предадат, че не иска да ме вижда при каквито и да било обстоятелства.

Ейдриън знаеше, че именно тези думи най-много са раздразнили спътника му. Той почти никога не бе виждал Ройс изненадан. Крадецът винаги очакваше най-лошото и, уви, рядко очакванията му не се оправдаваха. Но в случая беше различно. Ройс бе останал смаян, когато Жасмин (Джули, Джолийн?) бе изрекла тези думи. Самият Ейдриън също се бе изненадал.

Прострелян в гърба след сражението пред къщата на Том Перото, Ейдриън бе дошъл на себе си в удобно легло, заобиколен от красиви жени. В онзи момент той си бе помислил, че е умрял, и бе съжалил всеки път, в който бе наругавал бог Марибор. Гуен бе прекарала по-голямата част от времето си край Ройс, но бе направлявала момичетата си със завидно умение и се бе погрижила нищо да не липсва и на по-високия му спътник. Тъй като не бе имал представа за начина, по който двамата са се озовали там, Блекуотър бе сметнал, че този публичен дом е едно от укритията на крадеца и че Гуен е негова отдавнашна позната. Но по-късно той бе узнал, че тя е срещнала Ройс за пръв път в нощта, в която той е изникнал на прага й.