Дарът на змията [bg]

— Не — извика Роза, захвърли юздите на Силке и скочи на земята. След това хукна след Бел.

— Роза! Спри! — изкрещях аз.

Но тя продължи да тича. Погледнах мама отчаяно.

— Обърнете конете — рече тя. — Не можем да продължим без Роза.

Изглеждаше сякаш целият двор пред хижата бе пълен с мъже и коне. Не знаех колко точно бяха, нито кои бяха, главите им бяха покрити с нещо като чували с дупки за очите и устата, а светлината от факлите им танцуваше неспокойно в мрака, така че единственото, което се виждаше, бе длан, ръка и две блестящи очи в разрезите на маските.

Един бе хванал Роза за ръката. Друг се опитваше да прогони Бел, като въртеше една факла подобно на тояга. Бел джавкаше, лаеше и се опитваше да захапе конете за задната част на краката.

Изведнъж мама застана между тях. Дори не бях видял кога бе слязла от коня.

— Какво правите тук? — попита тя с онази интонация, която накара всички да застинат и да се заслушат. Дори Бел млъкна и се сви — явно бе разбрала, че е направила грешка. Роза се освободи и се хвърли на врата на непослушното си куче.

В началото никой от мъжете не искаше да отговори. След това един от тях се прокашля. Беше мъжът, който яздеше жребец досущ като този на съдържателите на странноприемницата.

— Нас не можеш да ни изплашиш, вещице — рече той. — Дошли сме да разчистим едни сметки.

Той със сигурност искаше гласът му да прозвучи грубо и твърдо, но това не се получи напълно.

— И за какви сметки по-точно става въпрос? — попита мама. Не знам как й се удаваше да бъде толкова спокойна, но гласът й изобщо не трепереше.

— Каузата ни е справедлива и ти много добре го знаеш!

— Ако каузата ви е справедлива, защо тогава носите маски? Нима не смеете да покажете истинските си лица?

Мъжете се размърдаха неспокойно.

— Катрин — рече единият. — Малката Катрин лежи на смъртния си одър. С твоя проклет вещерски знак на гърдите!

— Позволете ми да видя детето — каза им мама. — Може би ще успея да й помогна.

— Никога повече няма да ти позволим да я докоснеш!

— Къде е бащата на детето? — попита мама. — Какво мисли той?

И този път никой не искаше да отговори. След това мъжът, който седеше на сивия кон, рече:

— Той е при болното дете!

— Вие също трябва да сте там. Защото не аз съм предизвикала болестта й.

— Ами знакът — каза един друг. — Вещерският знак. Как ще обясниш него?

Думите му прозвучаха така, сякаш той наистина искаше да получи отговор, сякаш се бе усъмнил във вината й. Това бе един от тези мигове, когато всичко бе възможно. Дори правдата можеше да излезе наяве.