Дарът на змията [bg]

В началото Роза не ми отговори.

— Мисля, че идва някой — рече тя, а гласът й бе тих и уплашен.

Аз се обърнах, за да събудя Нико, но той вече бе станал.

— Вземи си лъка — заръча ми той.

Аз кимнах. Защото ако вкъщи дойдеха хора посред нощ, това, разбира се, можеше да означава, че някой се е разболял и има нужда от помощта на мама. Но след случилото се през последните дни, ме беше страх, че…

— Мадам Тонере!

Трескаво тропане по вратата, задъхан глас. Напомняше на…

— Роза, отвори — рече мама. — Това е Ирена.

И наистина бе тя. Жената дишаше някак странно и изглеждаше съвсем объркана, та в началото си помислих, че нещо с детето не е наред. Явно и на мама първо това й бе минало през ума.

— Седни — рече й тя рязко. — Кървиш ли? Давин, запали лампата.

Ирена махна с ръце.

— Не — рече тя, все още задъхана. — Нищо ми няма. Става дума за… става дума за…

— Поеми си дъх — каза й мама.

Ирена седна, но поклати глава.

— Няма време — отвърна й тя. — Откриха Катрин. Катрин, дъщерята на майстора седлар. Тя… нещо не е наред с нея. Лежеше в безсъзнание в кокошарника на странноприемницата и никой не може да я свести. А на гърдите й… на гърдите й имаше нарисуван знак. С кръв.

— С кръв… — в началото мама изглеждаше объркана. След това попита бавно.

— Какъв знак?

Ирена заби поглед в масата.

— Два кръга. Един в друг. Като… като знак на Жрица на срама.

За малко да изпусна лампата, която така или иначе едва бях успял да запаля. Мама гледаше втренчено съпругата на ковача, която просто седеше там с очи, впити в масата, и не смееше да вдигне глава.

— Ирена…

— Знам, че не сте вие — лицето й придоби войнствено изражение. — Каквото и да е това, който и да го е направил…, аз много добре знам, че не сте вие. Но… много други ще кажат, че това е отмъщението на Жрицата на срама за случилото се с дъщеря й. Трябва да се махнете оттук. Не можете да останете. Трябва да тръгвате, веднага.

В главата ми се въртяха хиляди мисли. Какво се бе случило с Катрин? Познавах я добре. Тя бе една от ученичките на Нико, тихо момиченце с кафяви къдрици и луфт между предните зъби. Не бе на повече от седем години или приблизително на толкова. Кой бе наранил такова малко дете?

— Тя каза, че знае как може да се влезе в кокошарника на странноприемницата — рече Нико тихо. — Може би… е изненадала крадеца или нещо подобно.

— Донеси кошницата ми, Давин — каза ми мама. — Трябва да видя дали мога да направя нещо.

— Не чувате ли какво ви говоря? — извика Ирена изведнъж. — Не можете да останете тук! Обущарят, Якоб Хусманд, синът на Мина Гестгивърс… колко дълго време си мислите ще мине, преди те да се появят отвън с факли и тояги или с каквото и да било друго, което би им свършило работа? Казвам ви, че трябва да се махате оттук. Веднага!