Дарът на змията [bg]

— Да, разбира се — отвърна й мъжът. — Затова сме тук. За колко човека става въпрос?

— Шест.

— Шест… — той записа нещо на плочата, която държеше в ръцете си. — Пол и възраст?

Мама ни изброи по ред, като започна от Мели. Мъжът остави плочката, свали други три от стената и започна да пише по тях.

— Домашни животни?

— Три коня и едно куче.

Той повдигна едната си вежда. Явно бяхме по-заможни от повечето нуждаещи се.

— Трябва да ги приберете в конюшнята — рече мъжът и си записа още нещо.

След това звънна с едно малко звънче. Появиха се двама души — един възрастен мъж със сиви панталони и риза и младо момиче със сива пола и бяла престилка.

— Паулус, погрижи се животните да бъдат прибрани в конюшнята. Олина, ще покажеш ли на четирите дами къде ще живеят? Крило В, стая № 2 и № 5, те би трябвало да са свободни. А двамата господа може да ме последват.

Никой от нас не тръгна веднага.

— Бихме искали да живеем заедно — казах аз високо и твърдо. — Цялото семейство.

Мъжът вече почти бе излязъл през вратата.

— Съжалявам — рече той с приятелска усмивка. — Но не разполагаме с подобни съоръжения. Тук мъжете и жените живеят отделно.

Съо-какво? Не бях чувал тази дума преди.

— Какво означава това? — попитах аз Дина.

— Сигурно е свързано със спалното бельо — отвърна ми тя.

Мели се закашля.

— Ще ни се наложи — рече мама. — Поне няколко дни, докато си починем и съберем сили.

Тя и момичетата последваха Олина през вратата отляво. Аз излязох и доведох Нико.

— Оттук — каза мъжът с приятелската усмивка и ни посочи вратата отдясно, която явно водеше към мъжкото отделение.