Дарът на змията [bg]

В един момент заспах, макар да не исках. Сънувах ужасното яйце. Дина го отвори, но вместо писмо вътре имаше змия в черно, бяло и червено. Тя се уви около ръката й и разтвори уста, така че можех да видя двата й дълги отровни зъби.

— Не, Дина — чух мама. — Не може!

— Искам да го сваля…

— Не, съкровище!

Аз се събудих. Мама стоеше наведена над леглото и държеше двете китки на Дина. Тя видя, че съм буден.

— Давин — рече ми тя дрезгаво. — Трябва да ми помогнеш. Дръж я за малко.

— Да я държа? — Главата ми все още бе пълна с мъгливи сънища за змии.

— За да не може да махне превръзката. Събуди се, Давин!

Аз седнах на леглото. Дина ме погледна, но очите й бяха като от стъкло. Тя гледаше през мен. Сърцето ми заби по-бързо от страх, защото имах чувството, че вече бе поела към едно друго място.

— Дръж я!

Аз хванах китките на сестра ми. Бяха хлъзгави от пот.

— Пусни ме — примоли се Дина. — Искам да я махна. Боли ме!

Тя опита да се освободи, но ми беше лесно да я задържа. Твърде лесно.

— Тя не трябва да хаби силите си така — рече мама, сякаш Дина не можеше да я чуе. — Опитай се да я успокоиш, Давин.

— Как?

— Говори й. Пей й. Разкажи й приказка. Каквото и да е. Главата ми бе съвсем празна. Не ми идваше нито една приказка на ум.

— Пусни ме — шептеше Дина. — Пусни ме, пусни ме…

Започнах да пея. Една стара приспивна песен, която дори не подозирах, че знам.

— Малка звездичке, затвори очички…

Дина наистина се поуспокои. Сигурно й я бях пял някога, когато и двамата бяхме много малки. Не можех да си спомня всички думи, но това нямаше значение. Можех да изтананикам забравените места. Най-важното бе, че песента накара Дина да се отпусне.

Мама се върна с една чаша.

— Повдигни я леко — рече ми тя. — Така че да може да пие.

Мама допря чашата до устните на Дина, но тя извърна глава.

— Мирише гадно — каза сестра ми, а гласът й прозвуча сърдито, като на малко дете, сякаш в нея се бе настанило някакво намръщено тригодишно хлапе.