Дарът на змията [bg]

Отровна змия.

— Давин — каза ми мама с неестествено спокоен глас. — Донеси ми нож.

Дадох й моя. Ръката ми трепереше. Не можех да разбера как нейната можеше да е толкова спокойна. Може би бе, защото й се налагаше. Именно тя трябваше да реже.

Отровна змия. Тя можеше да убие. Колко ли отрова имаше в кръвта на Дина?

— Трябва ми лампата — заръча мама. — Не виждам какво правя.

Нико запали фитила на лампата и я хвана така, че да огрява най-добре ръката на Дина. Сестра ми лежеше на масата, на която само преди минути бе стояла супата от коприва.

— Роза, качете се с Мели на тавана. Разкажи й някаква приказка.

Роза кимна мълчаливо и хвана ръката на Мели. Тя се бе втренчила уплашено в ръката на Дина и в началото не искаше да тръгне.

— Върви с Роза — нареди й мама. Мели се подчини.

Мама пъхна ножа в пламъка за миг. След това погледна Дина в очите.

— Ще отнеме само минутка, съкровище — прошепна тя.

Дина я гледаше пребледняла. Не каза нищо, но видях как стисна зъби.

Мама допря острието на ножа до ръката на Дина, точно над ухапаното място. След това бързо разряза плътта. Дина изстена веднъж. Сподавеният й вик прониза болезнено цялото ми тяло. Мама допря устни до раната и започна да изсмуква отровата и да я плюе, да изсмуква и да плюе. Надявах се да бе вярно, че човек можеше да извади отровата от тялото по този начин. Мама не спираше, а Дина лежеше там, без да пророни и звук, макар че сигурно я болеше. Чувахме как Роза се опитва да разказва приказка на Мели горе, на тавана. Тя непрекъснато спираше или повтаряше едно и също изречение по два-три пъти, но Мели не казваше нищо. Съмнявах се, че изобщо я слушаше.

— Донеси ми кошницата, Давин — каза ми мама накрая. Цялата й уста бе в кръв. — И чайника.

Донесох кошницата и чайника. Мама извади от нея малко глинено шишенце.

— Това е спирт — каза тя на Дина. — Щипе, но прочиства.

Мама изля спирта в раната. Дина си пое дълбоко въздух и прехапа устни.

— Боли — прошепна тя.

— Знам, съкровище. Но най-страшното скоро ще мине.

Дано да беше вярно. Досега не бях виждал човек, който да умре от отравяне, но бях чувал ужасяващи истории за гангрена, слепота и хора, които били посинели от недостиг на въздух точно преди смъртта си. „Това не може да се случи с Дина“ — помислих си аз. Та нали тя сама се бе прибрала, сигурно в кръвта й нямаше много отрова. А и ухапването на тази змия невинаги бе смъртоносно. Далеч невинаги.

Мама напои една превръзка с димящата топла вода от чайника. Остави я да изстине за миг преди да я сложи на ръката на Дина.

— В раклата има чисти чаршафи — рече ми тя. — Смени спалното бельо.

Аз донесох чаршафите и започнах да оправям леглото. Мама отпусна кожената връв и Дина отново изстена тихо. Мама я погали по челото.

— Сега всичко зависи от теб — рече мама. — Спомняш ли си какво казвам обикновено, когато сте болни?