Убийството на прислужницата [bg]

1

Приютът „Сейнт Мери“ са намираше на почти два километра от центъра на селото, грозна сграда от червени тухли с много кулички и фронтони, която не можеше да се види от главния път, защото се криеше зад защитен пояс лаврови храсти. Алеята за коли, покрита с чакъл, водеше до предната врата с изтъркано до блясък чукало на нея. Мрежестите пердета на всички прозорци бяха снежнобели. Ниски каменни стъпала отстрани на къщата водеха до квадратна поляна, където бяха струпани няколко детски колички. Прие ги прислужница с шапка и престилка – вероятно една от майките, помисли си Далглийш – и ги въведе в малка стая вляво от входа. Изглеждаше несигурна какво трябва да направи и не можа да разбере името на Далглийш, макар че той го повтори два пъти. Тя го гледаше втренчено и неразбиращо с големи очи през очила с железни рамки, докато се помайваше с нещастен вид край вратата.

– Не се безпокойте – каза Далглийш учтиво, – просто кажете на мис Лидъл, че двама полицаи са дошли при нея от Мартингейл. Тя ще разбере всичко.

– Моля Ви, трябва да знам името. Обучават ме за домашна прислужница. – Тя тъпчеше на място с отчаяна настоятелност, разкъсвана между страха си от гнева на мис Лидъл и притеснението, че е в една стая с двама непознати мъже, при това и двамата полицаи.

Далглийш ѝ подаде визитката си.

– Просто ѝ дайте това. Така е още по-добре. И не се тревожете. От вас ще стане много добра домашна прислужница. Днес те се ценят повече от злато, нали знаете.

– Не и когато имат извънбрачно дете – каза сержант Мартин, докато слабичкото момиче прекрачваше вратата, прошепвайки „Благодаря!“. – Странно е да видиш такова просто малко същество тука, сър. По държанието ѝ се вижда, че нещо ѝ липсва. Предполагам, че някой се е възползвал от нея.

– Тя е от тези хора, от които другите се възползват още от деня, в който са родени.

– И също така много уплашена, нали? Предполагам, че тази мис Лидъл се отнася добре с момичетата, сър?