Всичко започна в книжарничката на Хюго [bg]

Той седна на възглавниците в краката ми и започна да масажира лявото ми ходило. Две мартинита по-рано сигурно щях да успея да запазя приличие, но вместо това отметнах глава назад върху възглавниците и затворих очи. Не мога да кажа със сигурност, но мисля, че застенах. Бях в хармония със света.

— Красиво ходило — отбеляза Раджит. — И красив глезен, водещ към много привлекателен крак, който се надявам някога да видя.

— Аз да не съм съставена от части?

— Никога не сме се срещали и все пак не мисля, че има някаква част от теб, която да не желая.

Засмях се, когато чух, че ми цитира думите на Хенри. Раджит се усмихна, пъхна ръка под крачола на дънките ми и погали с топлата си длан крака ми. За втори път през последните два дена започнах да се замислям дали да не нося поли.

Изведнъж чух някакъв шум, отворих очи и видях Джейсън да стои над Раджит и да духа леко в бирена бутилка. Опитах се да го разкарам с жест, но той не ми обърна никакво внимание.

— Да, Джейсън? — попита Раджит, без да поглежда нагоре.

— Пич, ти си Господаря на подземията през следващата седмица, а все още не си изпратил поканите. Никой не знае къде ще се събираме. Дебора въобще ще идва ли отново? Дори не знаем каква храна да носим.

Раджит измъкна ръка от крачола на дънките ми и седна с изправен гръб.

— Може ли да поговорим за това по-късно? — попита Раджит, като се обърна да погледне Джейсън.

— Човече, позволихме ти да бъдеш Господаря на подземията, защото ни умоляваше, откакто се присъедини. Отговорността е голяма. Не ни разочаровай.

В мозъка ми, просмукан с водка, плуваха какви ли не въпроси. Спрях се на:

— За какво, по дяволите, говориш?

— За вечерта на „Подземия и дракони“[26] — отвърна Джейсън.

Повдигнах се на лакти, за да погледна към Раджит, който беше заровил глава в ръцете си. Никога не бях играла на „Подземия и дракони“, но познавах достатъчно геймъри, за да знам, че само много малък брой спадаха към стереотипа на бледите загубеняци с дълги мазни коси и пъпчиво лице, които живееха под наем в мазетата на родителите си. Повечето бяха суперготини хора, но все пак бях леко шокирана. Не заради Джейсън, защото за него беше очевидно, не дори заради Хюго. Но Раджит?

— Какво толкова? — попита Джейсън. — Аз, Хюго, Раджит, госпожа Калън и няколко други се събираме всеки понеделник вечер.

— Всичките? Наистина? Не знаех. Супер. Доказателство номер 746, че ме мразиш.

— Все едно щяхме да ти позволим да играеш.

— Все едно пък аз ще поискам да играя.

— Първо на първо — отговори Джейсън, — сигурен съм, че никога не си играла на „Подземия и дракони“. Второ, кога стана отново на дванайсет?