Всичко започна в книжарничката на Хюго [bg]

Бях преместила малкото столче тук, за да мога да се насладя на моменти като този, когато можех да прекарам малко време в четене на книгата. Една глава тук, няколко страници там. Имах чувството, че го дължа на романа, да го прочета отново след всички тези години. Разбирах защо хората са толкова критични. Езикът не беше много поетичен и си личеше, че Лорънс има скрити подбуди и гони лични цели, което винаги ме е дразнело. Но също така разбирах защо толкова много хора като Хенри и Катрин я харесват. Не беше само сексът — силният копнеж също ме привличаше. Да искаш някого, да мислиш за него по цял ден, а след това да си позволиш да се влюбиш. Исках да изпитам такъв копнеж. Тъпата празнота от загубата на Брайън започваше да прилича на мъчение, което нямаше нищо общо с болката от разбито сърце. И вече се отегчавах.

Бях стигнала до средата на една глава, когато усетих нечие присъствие. Бавно погледнах нагоре и видях Грендел на рафта над Джони Деп, да гледа надолу към мен и все едно казваше: „Ти си просто една простосмъртна“. Гледахме се един друг, погледите ни водеха епична битка заради човешкото нахлуване в хабитата на дивите животни. Бях преместила любимата му купчина книги, цяла планина от романи на Сю Графтън, от едно местенце в офиса на Хюго, което беше огрявано от слънцето между 4,00 и 5,00 часа следобед. Оттогава той все се криеше, преследваше ме по високите рафтове с книги като някой от призраците на Стивън Кинг и чакаше удобен случай да си отмъсти.

Грендел нададе вой и се спусна към мен. Аз отскочих в опит да го избегна, но той успя да се вкопчи в рамото ми. Изпищях и изпуснах „Любовникът на лейди Чатърли“, а той скочи от рамото ми върху рафта отсреща, но не и преди да остави дълбоки драскотини по кожата ми, които започнаха да кървят през бялата ми тениска.