Звездна вълна се надига [Startide Rising - bg]

— Нищо чудно, че Джилиън бързаше толкова. Глупаво беше от моя страна да я бавя с въпросите си.

— О, не се безпокой. — Емерсън я потупа по ръката. — Раните не са такива, че да има нужда от човек-лекар. Макани и роботите-доктори могат да се справят с почти всичко.

— И все пак може да има биохимични увреждания… отрови… Мога да бъда от полза.

Тя понечи да тръгне, но ръката на инженера я задържа.

— Ще бъдеш повикана, ако Макани или доктор Баскин не могат да се справят с нещо. А и не мисля, че ще искаш да пропуснеш новините, свързани с твоята специалност.

Дени погледна след линейките, после кимна. Емерсън беше прав. Ако имаше нужда от нея, сигналът по интеркома щеше да я открие навсякъде и уотърскутер щеше да я закара там по-бързо, отколкото би доплувала. Те заплуваха към групата развълнувани китообразни при люка на носа и влязоха в предното помещение сред водовъртеж от стрелкащи се сиви фигури и летящи мехурчета.

Предният люк на носа на „Стрийкър“ беше главната връзка на кораба с пространството отвън. Цилиндричната стена бе покрита с клетки, които съдържаха паяци, уотърскутери и друга екипировка за екипажа. Носът имаше три големи въздушни люка.

Пространствата край левия и десния борд бяха заети от спасителната совалка и разузнавателния кораб. Носа на всеки от двата малки космически кораба почти докосваше шлюза, който щеше да го пусне навън, във вакуум, въздух или вода — както се наложеше.

Кърмата на совалката стигаше почти до края на капака на двадесетметровия външен люк, но задницата на разузнавателния кораб се губеше в един ръкав, който се разширяваше в лабиринт от стаи и коридори в дебелата цилиндрична обвивка на „Стрийкър“.

Третото легло за спомагателен съд, намиращо се над люка, беше празно. Гигът3 на капитана бе изчезнал при странно произшествие преди няколко седмици, заедно с десет члена на екипажа, в региона, наречен от Крейдейки Шалоу Клъстър. Неговото изчезване по време на изследването на изоставената флотилия беше постоянна тема за разговори.

Дени сграбчи рамото на Д’Анити, когато край тях по-бавно от белите линейки на санитарния център премина друг уотърскутер. За него бяха привързани затворени зелени торби. Бутилкообразно стеснение в единия им край и перковидно плоско разширение в другия издаваха съдържанието им.

„Няма по-малка торба“, помисли си Дени. Означаваше ли това, че Тошио е жив? После съзря един млад човек сред тълпа от делфини.

— Това е Тошио! — извика тя, леко изненадана от облекчението, което изпита. Насили се да говори с малко по-спокоен тон. — Кипиру ли е до него?

Д’Анити кимна.

— Да. Изглежда са добре. По мои изчисления това означава, че Хист-т е загинал. Жалко. Да вървим. — Гърленият му говор напълно бе изчезнал, докато споменаваше загубата на своя приятел.