Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

— Горе-долу толкова, капитане. Хджортът може би ще издържи малко повече, но не много.

— Така и предполагах.

— Не можем да изпратим хора да ги търсят, нали?

— Едва ли — отговори Лавон мрачно. — Мислиш ли, че спускаемият апарат ще може да проникне надолу?

— Вероятно не.

— Аз също се съмнявам. Но ще трябва да опитаме. Потърсете доброволци.

На борда на „Спурифон“ имаше малък подводен апарат, който се използваше за научни изследвания. Не го бяха ползвали повече от месец и мина цял час, докато го подготвят за спускане. Съдбата на двамата водолази вече не подлежеше на съмнение и усещането за смъртта им обвиваше Лавон като ледена метална черупка. Не беше виждал никой да умира по този начин и му беше трудно да възприеме необичайността на неестествената смърт. Почти толкова трудно, колкото и да преглътне факта, че отговорността за това беше негова.

Трима доброволци се качиха в спускаемия апарат и той бе прехвърлен през борда. За миг той се задържа на повърхността, после операторите извадиха подвижните щипки и започнаха с тяхна помощ да проправят път. Подобно на някакъв лъскав рак, апаратът започна да потъва. Това ставаше бавно, защото водораслите бяха твърде гъсти, а плетеницата се възстановяваше почти веднага, след като щипките я разкъсваха. Все пак, постепенно апаратът изчезна под повърхността.

Галимойн крещеше нещо по мегафона от горната палуба. Лавон вдигна поглед и видя двете лодки да си пробиват път на около половин миля от тях. Вече наближаваше пладне и поради слънчевия блясък беше трудно да се види накъде са обърнати, но му се струваше, че се връщат.

Лавон чакаше притихнал и сам на мостика. Никой не смееше да се приближи до него. Гледаше плаващия килим от водорасли, гъмжащ от странни и ужасни форми на живот и си мислеше за двамата удавени водолази, за хората в спускаемия апарат, за хората в лодките и за всички на борда на „Спурифон“, сполетени от една и съща участ. „Колко лесно би било да избегнем всичко това — мислеше той. — А колко лесно е да си го мислиш. И колко безполезно.“

Той остана мълчалив и неподвижен на поста си доста след пладне сред горещината, маранята и вонята. След това отиде в каютата си. По-късно при него дойде Вормехт и му докладва, че екипажът на спускаемия апарат е открил двамата водолази увиснали недалеч от неподвижните ротори, увити от стегнати кичури драконова трева, която сякаш ги била умъртвила умишлено. Лавон се съмняваше в това. Настояваше, че просто са се оплели, но не беше много убеден в думите си. Самият спускаем апарат също бе подложен на голямо натоварване и двигателите му едва не бяха изгорели при спускането на около петдесет фута.

— Водораслите образуват почти плътна маса на около десетина фута под повърхността — каза Вормехт.

— А какво става с лодките? — попита Лавон.

Помощникът му каза, че са се върнали невредими, но екипажите им са били изтощени от тежкото проправяне на път през оплетените водорасли. За цялата сутрин не успели да се отдалечат на повече от миля от кораба, а краят на драконовата трева не се виждал. Нямало дори и пролука. Един от тях бил нападнат от някакво ракоподобно същество на връщане, но се отървал само с леки рани.