Край Бизоновото езеро

— По дяволите! Забелязали са нещо обезпокоително! Ха, там картината се промени, погледни елена с големите блестящи очи и черна муцуна. Трябва да е подушил нещо — ослушва се. Аха, приближава и той да се напие. Чул е някакъв шум, изправя глава… Какво е това?

— Вълци, Боа роз, вълци са, които така вият, защото ловуващите вълци…

Пепе млъкна и се загледа омагьосан към равнината. С издути жили на врата и отметната назад глава, еленът побягна бърз като стрела. Зад него се забелязваше хайка изгладнели вълци — няколко бели, повечето черни.

— Дали все пак да не събудя Фабиан, а, Пепе?

— Да, събуди го, защото ще види една заслужаваща внимание сцена, а по-късно вероятно и нещо повече, както си мисля.

Боа роз разтърси нежно младежа и му показа елена.

Животното имаше значителна преднина пред вълчата глутница, ала по пясъчните дюни острите очи на ловците съгледаха други вълци, които наблюдаваха усилията на другарите си да подкарат елена към тях.

Благородното животно, изглежда, не ги забелязваше, защото продължаваше да бяга в тяхната посока. Стигнало почти до тях, спря за миг — видя се обградено от врагове, които стесняваха кръга.

Внезапно еленът се обърна към преследващите го вълци и направи опит да се измъкне през тяхната група. Не успя да прескочи множеството от виещи глави и падна сред преследвачите си. Няколко вълка се сринаха под краката му, два-три бяха отхвърлени и изкормени от рогата му. Клетото животно се понесе с един вкопчил се здраво в крака му вълк, с кървящи хълбоци и провесен език към реката — право към зрителите на този необикновен лов. Там с последно усилие се освободи от врага си и скочи във водата.

— Красиво, великолепно! — извика Фабиан. — Благородството се спаси!

Преследващите вълци се канеха да скочат след дивеча, когато, внезапно завладени от панически ужас, се обърнаха и побягнаха.

— Какво става? — викна Фабиан. — Защо бягат?

— Наведи се, наведи се, сине мой! — отговори Боа роз. — Скрий се зад шубрака!

Тримата мъже се прилепиха плътно към земята. На голямата бойна арена, открита за всекиго в тази пустош, се появиха други, по-страшни ловци.

Около двайсетина от мустангите, които канадецът и Пепе бяха наблюдавали преди малко, галопираха като пощръклели из равнината. Възседнали неоседлани коне, за да бъдат по-леки и повратливи, зад изплашените животни препускаха индианци. Ездачите така се бяха присвили върху конете, че коленете им почти достигаха брадичката им, при което на животните се предоставяше почти пълна свобода на движенията.

В началото се различаваха само трима индианци, но постепенно на хоризонта се появиха още двайсетина. Едни бяха въоръжени с копия, други размахваха сплетени от отделни ремъци ласа и всички надаваха онзи вик, с който изразяваха и радост, и гняв.

Пепе хвърли въпросителен поглед към канадеца. Отговорът бе ясно разбираемо кимване.

— Това сериозен лов ли е или само хитра игра, Боа роз?

— Хмм! Трябва да изчакаме, Пепе. Нямам представа откъде червенокожите биха могли да знаят, че се намираме тук.