Дявол в синя рокля
- Автор: Мосли Уолтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дявол в синя рокля». Краткое содержание книги:
— Мистър Картър — каза той, — Тук е един от служителите на мистър Олбрайт, който иска да се срещне с вас… Олбрайт, човекът, когото наехме да търси Монет… Звучи ми така, сякаш нещата са спешни, сър. Може би ще е добре да го видите…
Те поговориха още малко, но то вече не беше толкова съществено.
Бакстър ме поведе обратно през коридора, но този път направи ляв завой преди да минем през вратата, която минаваше през приемната със секретарките. Озовахме се пред една врата от тъмно дърво, която беше заключена. Бакстър извади ключ и когато отвори вратата, видях, че това беше малък асансьор.
— Влизайте, той ще ви откара до кабинета му — каза ми Бакстър.
Не изпитвах чувство за движение; разнасяше се само мекото жужене на електродвигател някъде под пода. Асансьорът имаше седалка и пепелник. Стените и таванът бяха покрити червена кадифена тъкан, нарязана на карета. Всяко каре имаше двойка танцуващи фигури отгоре. Валсиращите мъже и жени бяха облечени като благородници от френския кралски двор. Богатството накара сърцето ми да забие по-бързо.
Вратата се отвори и пред взора ми се откри един дребен, червенокос мъж в светлокафяв костюм, който можеше да е купил в Сиърс Робък и проста бяла риза, отворена около врата. Първом си помислих, че това е служител на мистър Картър, но после проумях, че двамата с него бяхме единствените хора в стаята.
— Мистър Ролинс? — Той приглади редеещата си коса и стисна ръката ми. Хватката му беше хартиена. Беше толкова дребен и спокоен, че изглеждаше повече дете, отколкото мъж.
— Мистър Картър, дойдох да ви кажа…
Той вдигна ръка и поклати глава преди да продължа. После ме поведе през широкото помещение до два розови дивана, разположени пред бюрото му. Бюрото беше с цвета и размера на голямо пиано. Тежките брокатени завеси зад бюрото бяха дръпнати, откривайки изглед към планините отвъд Сънсет Булевард.
Спомням си как се замислих над това, колко дълъг беше пътят от вице-президента до върха.
Двамата се разположихме в двата края на единия диван.
— Нещо за пиене? — Той посочи към една кристална гарафа, съдържаща кафява течност на една масичка до мен.
— Какво е това? — Гласът ми прозвуча малко неестествено в това просторно помещение.
— Бренди.
Това беше първият път, когато вкусвах наистина добро питие. Страшно ми хареса.
— Мистър Бакстър ми предаде, че носите новини от онзи човек Олбрайт.
— Е, всъщност не е точно така, сър.
Той се навъси при думите ми. Това беше начумерено малко момче; изпитах истинско съжаление към него.
— Разбирате ли, не съм много радостен от развоя на нещата с мистър Олбрайт. Всъщност, не съм радостен почти за нищо, което ми се е случило след като се запознах с този човек.
— И какво е то?
— Една жена, моя приятелка, беше убита, когато започна да задава въпроси за мис Монет, и полицията счита, че аз имам нещо общо със случая. Забърках се се контрабандисти и разбойници по целия град и всичко това само защото зададох няколко въпроса за приятелката ви.
— Да не се е случило нещо с Дафне?
Той изглеждаше толкова разтревожен, че аз бях щастлив да го успокоя.
— Последният път, когато се видяхме, ми изглеждаше съвсем наред.
— Вие сте я видели?
— Да. Предната нощ.
Сълзи набъбнаха в бледите му, детски очи.
— Какво каза тя? — попита той.
— Бяхме загазили, мистър Картър. Разбирате ли, всичко е някаква лудост. Първият път, когато се запознах с нея, тя говореше като француойка. Но тогава, след като открихме тялото, тя повече ми прозвуча като да произхожда от Сан Диего или там някъде.
— Тялото ли? Какво тяло?
— Ще стигнем и до него, но искам първо да се разберем за нещо.
— Искате пари.
— А, не. Вече ми платиха и предполагам, че парите идват така или иначе от вас. Това обаче, което искам, е да ми помогнете да се ориентирам какво става. Разбирате ли, нямам вяра на вашия човек Олбрайт и за две стотинки, а полицията можем спокойно да я отпишем. Имам един приятел, казва се Джопи, но това е прекалено голяма работа за него. Така че както виждам нещата, вие сте единственият човек, който може да помогне. Доколкото съм наясно, вие искате това момиче, защото го обичате, и ако греша, тогава никой няма даде и пукнат цент за задника ми.
— Обичам Дафне — каза той.
Изслушах го почти със смущение. Изобщо не се опитваше да се държи като мъж. Той кършеше ръце, опитвайки се да се въздържи да ме обсипе с въпроси докато говорех.
— Тогава ми кажете защо я търси Олбрайт.
Картър прекара пръсти през косата си отново и се загледа към планините. Запази известно време мълчание преди да продължи.