Дявол в синя рокля

— Дойдох да се срещна с мистър Бакстър.

— Имате ли уговорена среща?

— Не. Но мистър Олбрайт ми даде визитната му картичка и ми каза да дойда тук когато имам възможност.

— Не познавам никакъв мистър Олбрайт — произнесе тя отново към сянката ми върху бюрото си. — А мистър Бакстър е много зает човек.

— Може би той познава мистър Олбрайт. Той ми даде тази визитна картичка. — Подхвърлих парчето картон върху страницата, която четеше, и тя вдигна глава.

Това което видя, явно я изненада.

— О!

Усмихнах се учтиво.

— Мога да почакам, ако е зает. Тъкмо съм се измъкнал малко от работа.

— Аз, а… Ще видя дали той ще може да отдели малко време, мистър… ааа?

— Ролинс.

— Вие само седнете тук на дивана и аз веднага ще се върна.

Тя мина през една врата зад бюрото си. След няколко минути се появи друга възрастна дама. Тя ме изгледа подозрително и после пое работата, която бе оставила колежката й.

Приемната наистина си я биваше. До прозореца беше разположен дълга, покрита с черна кожа кушетка; прозорецът гледаше към булеварда Ла Сиенега. Гледката представляваше един от онези шикарни ресторанти, Ангъс Стейк Хаус. Отпред бе застанал мъж в униформата на Бийфитър, готов да отвори вратата за всички чудесни хора, готови да се разделят с месечната си заплата само за четиридесет и пет минути. Бийфитърът изглеждаше ужасно щастлив. Зачудих се колко правеше на ден само от бакшишите.

Пред кушетката имаше дълга масичка за кафе, покрита с бизнесвестници и бизнессписания. Нищо за жените. И нищо за мъжете, които могат да потърсят спортната или развлекателната секция. Когато се уморих от гледката на Бийфитъра как отваря вратите започнах да разглеждам стаята.

На стената до кушетката висеше бронзов плакат. Най-отгоре имаше извисен овал с формата на връхлитащ сокол издялан в него. Соколът беше с по три нокти на краката. Под него се намираха имената на важните партньори и филиали на Лайънс Инвестмънтс. Разпознах някои от имената като знаменитости, за които можете да прочетете всеки ден в Таймс. Адвокати, банкери, и най-банални стари богаташи. Името на президента беше на дъното на плаката, сякаш беше някой срамежливец, който не иска името му да изпъква прекалено много. Мистър Тод Картър не беше от онзи тип мъже, които обичат да се шуми около името им, доколкото разбирах. Искам да кажа, какво ли щеше да си помисли той, ако разбереше, че едно непознато френско момиче, което открадва в нощта колата на един мъртвец, използва неговото име? Изсмях се достатъчно шумно; възрастната дама зад бюрото вдигне глава ми се озъби.