Дявол в синя рокля
- Автор: Мосли Уолтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дявол в синя рокля». Краткое содержание книги:
Той седна срещу мен на дивана разглеждайки написаното от мен. Коленете му бяха широко разтворени.
— Донеси ми чаша уиски, Изи.
— Налей си сам — прошепна ми гласът.
— Налей си сам — казах. — Бутилката е в шкафа.
ДеУИт Олбрайт вдигна поглед към мен, и се захили широко. Изсмя се, тупна се по коляното и рече: — Е, проклет да съм.
Само го изгледах. Бях готов да умра, но не и да се предам без бой.
— Мани, налей ни уиски, ако обичаш. — Дребосъкът бързо се придвижи до шкафа. — Знаеш ли, Изи, ти си куражлия. Точно от такива куражлии като теб имам нужда работят за мен. — Провлаченият му говор стана още по-гърлен. — Аз вече ти платих, нали?
Кимнах.
— Така, както аз го схващам, Франк Грийн е ключовата фигура. Тя ще е някъде около него или най-малкото той ще знае къде се намира в момента. Така че искам от теб да ми намериш този гангстер. Искам да ми уговориш среща с него. Това е всичко. Срещна ли се вече с него, ще знам какво да кажа. Намираш ми Франк Грийн и ставаме квит.
— Квит ли?
— Приключваме с целия наш бизнес, Изи. Задържаш парите и те оставям на мира.
Това изобщо не беше оферта. Проумях, че мистър Олбрайт планира да ме убие. Или щеше да ме убие точно в онзи момент или щеше да изчака да намеря Франк Грийн.
— Ще ви го намеря, но имам нужда от още една стотачка, ако искате да рискувам врата си.
— Ти си наистина много свястно момче, Изи, много свястно — каза той. — Давам ти три дни да го откриеш. И гледай да не сбъркаш в броенето.
ДОпихме си чашите с Мани и Шариф застанали в очакване до вратата.
Олбрайт блъсна вратата с мрежата, но в този момент някакви мисъл му мина през ума. Обърна се към мен и каза:
— Не обичам да ми играят номера, Изи.
Нито пък аз, отвърнах му наум.
16
Спах целия ден чак до вечерта. Може би трябваше да хукна да търся Франк Грийн, но единственото нещо, което исках да правя в момента, беше да спя.
Събудих се потънал в пот посреднощ. Във всеки шум долавях стъпките на някой, пратен да ме убие. Без значение дали това бяха полицията, ДеУит Олбрайт или Франк Грийн. Още не можех да се отърся от миризмата на кръвта, с който се бях просмукал в стаята на Ричард. От прозореца долиташе жуженето на милиони мухи, които бях видял да покриват телата на другарите ни н Северна Африка, в Оран.
Треперех, но не от студ. Искаше ми се да изтичам при майка ми или при някой друг, който ме обича, но тогава пък видях как Франк Грийн ме изтръгва от прегръдката на любящата ме жена: беше извадил ножа си и го бе опрял в сърцето ми.
Накрая скочих от леглото и се втурнах към телефона. Не знаех какво правя. Не можех да се обадя на Джопи, защото той нямаше да разбере страха ми. Не можех да се обадя на Одел, защото той пък щеше да ме разбере прекалено добре и щеше само да ми каже: «Бягай!» Не можех да позвъня на Дюпре, защото беше още в полицията. Но аз и не бих могъл да говоря с него, защото щеше да ми се наложи да го излъжа за Корета, а бях прекалено развълнуван, за да лъжа.
Така че избрах телефонистката от централата. И когато тя се обади помолих я да ми даде извънградска линия, след което поисках да ме свържат с мисис Е. Александър от Клакстън Стрийт в пети район в Хюстън.
Когато чух гласа й затворих очи и си я представих: едра жена с тъмнокафява кожа и топазени очи. Виждах я как свъсва вежди когато произнесе «Хелоу?», защото ЕтаМей никога не си падаше по телефоните. Тя обичаше да казва: «Искам да гледам лошите новини право в очите, а не да се промъкват като змии по жиците.»
— Хелоу — проговори тя.
— Ета?
— Кой се обажда?
— Изи, Ета.
— Изи Ролинс? — Последва бурен смях. Онзи смях, който ви кара да се разсмеете заедно с него. — Изи, къде си, сладур? Да не си прибрал у дома?
— В Лос Анджелиз съм, Ета. — Гласът ми трепереше, гърдите ми вибрираха от чувства.
— Нещо не е наред ли, сладур? Звучиш малко странно.
— Ъ… Не, няма нищо, Ета. Радвам се да те чуя. Да, не мога да се сетя за нищо по-добро.
— Какво не е наред, Изи?
— Знаеш ли как мога да открия Плъха, Ета?
От другата настана тишина. Спомням как ни учеха в училище, че космосът бил празен, черен и студен. Усетих го в момента и никак не ми хареса.
— Знаеш, че двамата с Реймънд се разделихме, Изи. Той не живее вече тук.
Представата, че съм причинил болка на Ета граничеше с безумието у мен.
— Съжалявам, скъпа — казах. — Просто ми хрумна, че може да знаеш как да го открия.
— Какво не е наред, Изи?
— Изглежда, че Софи ще излезе права.
— Софи Андерсън?
— Да, знаеш ли, че тя винаги казваше, че Лос Анджелиз бил прекалено много, за да го понесе?