Ласи

— Откъде сте толкова сигурна, мадам? Всеки вижда, че кучето е безстопанствено, а наше задължение е да залавяме всички скитащи кучета, които се мотаят из околността. Това куче няма контролен номер.

Младата жена понечи да отговори, но господинът до нея улови ръката й.

— Човекът има право, Етелда. Не е редно цели орди безстопанствени кучета да скитат навсякъде. Трябва да има известен контрол, не разбираш ли?

— Точно така — съгласи се кучкарят.

Младата жена се огледа и упорито вирна брадичка.

— Все пак смятам, че не е нужно контролът да се извършва по този начин. Станете. Аз ще отведа кучето в камиона вместо вас.

— То веднага ще избяга, мадам!

— Глупости! Станете!

— Само ще ни накарате да започнем още веднъж от самото начало, мадам.

— Станете!

Коленичилите мъже вдигнаха глави към зрителите. Погледите им красноречиво говореха колко безсмислено начинание е да излезеш с разумни аргументи срещу жена, която си е втълпила в главата някаква глупост. Когато се изправиха, младата жена коленичи до кучето. Ласи усети как две ръце я милват нежно и успокояващо, а един мек глас й говори кротко.

— Така е добре. Дайте ми въжето и махнете тази мрежа.

Мъжете се подчиниха. Жената внимателно сложи примката на вратата на Ласи. Едната й ръка продължаваше да милва и успокоява кучето, другата предпазливо теглеше въжето.

— Хайде, стани! — заповяда тя.

Ласи направи онова, което беше научила през дългите години на обучението си. Подчини се и последва лекото теглене на въжето. Отиде до камиона, а когато мъжът отвори вратичката, жената вдигна изнемощялото коли и го сложи вътре. Решетката щракна. Ласи беше пленница.

— Ето така — проговори строго жената. — Не е нужно да се отнасяте с тях като с диви животни. Какво от това, че са безстопанствени?

После се обърна и продължи по пътя си, без да обръща внимание на мъжа, който забърза да я настигне.

— Как можа да направиш тази ужасна сцена пред толкова много хора, Етелда! — проговори с измъчен глас той.

Жената не отговори и двамата продължиха пътя си в мълчание. Изведнъж мъжът застана пред нея и я погледна.

— Моля те да ме извиниш — проговори меко той. — Иска ми се да си ударя някой шамар. Ти беше направо великолепна!

Двамата спряха до парапета и мълчаливо се загледаха към пълноводната река.

— Питам се защо ние, мъжете, изпитваме ужас от такива сцени — продължи след малко той. — Често ни се иска да направим нещо подобно, но не смеем. Най-вероятно е проява на страхливост. Жените са много по-смели. Ти беше наистина великолепна — това беше първото, което трябваше да кажа.

Младата жена го погледна с разбиране и сложи ръка на рамото му.

— Не бях аз — рече тихо тя. — Кучето беше виновно. Знаеш ли, толкова силно ми напомни за Бони. Спомняш ли си колито, което имахме в детството ми?

— О, разбира се. Отдавна не си се сещала за него. Но вашето куче беше прекрасно животно, Етелда!

— И това беше същото, макар че не му личеше, Майкъл. Вярно е, че беше измършавяло от глад, но нещо в него ми напомни за Бони. Същото търпение и… и… изглеждаше така, сякаш разбира всичко и е много жалко, дето не може да ни накара да го разберем.