Ласи
- Автор: Найт Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ласи». Краткое содержание книги:
Ерик Найт (1897–1943) е роден в Йоркшир, Англия. На 15 години емигрира в Америка. Участва и в двете световни войни. Работи като журналист. Автор е на няколко книги, най-известната от които е „Ласи“, публикувана през 1940 г. в САЩ.
Петнадесета глава
Пленница в равнината
Местността се променяше. Високите плата и степта изчезнаха заедно с меките хълмове и обширните пасища за овцете. Ставаше все по-равно и единствените възвишения бяха огромните купища камъни, изсипвани от вагонетките на откритите каменовъглени мини.
Срещаха се все повече градове, равнината беше опасана с безброй пътища и едно куче вече не можеше да ги заобикаля незабелязано. Не можеше и да избягва хората, защото те бяха навсякъде. Колкото и да се стараеше, Ласи трябваше да търси пътя си между тях, за да продължи на юг.
Затова и поведението й спрямо хората се промени. Стараеше се да стои колкото се може по-далече от тях, а когато трябваше да ги подмине, просто не им обръщаше внимание.
Иначе тя се движеше много по-свободно между жителите на тази област, които в много отношения приличаха на хората, сред които беше израснала.
Лицата на мъжете бяха черни от въглищния прах както в Грийнал Бридж. Дрехите им бяха мръсни, в ръцете или на челата си носеха миньорски лампи. И още нещо, от хората и градовете се носеше мирис на човешки същества, които работят под земята. Този мирис много приличаше на миризмата, която се излъчваше от господаря й — само че мъжете, които срещаше по пътя си, нямаха нищо общо с него. Те просто приличаха на миньорите от родното й село.
Затова и Ласи се държеше с тези хора както с обитателите на Грийнал Бридж: примиряваше се с присъствието им, но не се поддаваше на уловките им, не се подчиняваше на виковете им, не им позволяваше да я докосват.
Все повече хора спираха вниманието си върху Ласи. В индустриалната равнина на Шотландия има — както и в Йоркшир — доста хора, които познават и обичат кучетата. Тези хора могат от пръв поглед да различат благородното животно от обикновените и веднага познават кога едно куче е без стопанин. Все по-често се случваше някой от тези мъже да каже:
— Я виж, Арчи, едно безстопанствено куче! И на това отгоре от добра порода. Хайде, добричкият ми, ела при мен!
После протягаха ръка, щракаха с пръсти и я примамваха с любезни думи. Ала Ласи не се хващаше на уловките им, макар че нерядко един или друг звук във виковете им й напомняше за собственото й име. Ако някоя протегната ръка се приближеше твърде много до главата й, тя се изплъзваше изпод нея като живак. Ако тръгнеха да я преследват, в умореното й, разбито тяло се вливаха нови сили и макар и с мъка, преминаваше от обичайния равномерен тръс в бърз галоп, който скоро я извеждаше далече от обсега на двукраките преследвачи.
Щом успееше да се откъсне, тя минаваше отново в тръс и тръгваше право на юг.
Много скоро обаче се видя принудена да се движи по-бавно, защото новите места донесоха със себе си и нови препятствия: Ласи не можеше вече да си намира храна. Доскоро имаше зайци, но те ставаха все по-редки и по-редки и сега беше истинско събитие, когато носът й усетеше топлия мирис на заек. Струваше й все повече усилия да продължава пътя си. Беше й все по-трудно и да избягва хората. Накрая нарастващата умора я направи равнодушна към тях, освен когато някой се опитваше да се приближи твърде близо до нея.
Така, макар и бавно, Ласи прекоси шотландската равнина. Пътят й прекоси черната индустриална област, докато следваше неугасимия пламък в себе си: желанието да върви на юг, все на юг. Минаването й бе съпроводено с разни случки. Във все повече домове и кръчми се заговори за нея.
Една млада жена седеше до масата в къщичката си, която се намираше в малък миньорски градец. Гледаше как съпругът й вечеря и разказваше:
— Днес имах много странно преживяване, Айвор, с едно куче.
— Куче ли? Чие куче?
— Нямам представа на кого принадлежи. Седях с малкия отвън, за да се порадваме на слънцето, и то изведнъж изникна в края на улицата. Беше ужасно мръсно и изглеждаше толкова изтощено и жалко, че чак ме заболя сърцето. И в същото време беше много мило, по някакъв особен начин…
— Как може да бъде мило и ужасно едновременно?
— Не мога да ти обясня точно, но беше така. И беше страшно уморено. Също като мъжете, когато излизат от смяна — уморено до смърт и все пак продължаваше да се движи. Викнах му, но то не се приближи. Само спря и ме погледна — мен и малкия Айвор. Тогава извадих една купа с вода и я поставих пред него. Кучето се приближи и я излиза до последната капчица. После донесох чиния с остатъци и я поставих пред краката му. То я разглежда в продължение на няколко минути, като през цялото време я обикаляше, ту от едната, то от другата страна. Най-после пристъпи по-близо, помириса я и започна да яде. Ако знаеш как прилично се хранеше, макар да съм готова да се закълна, че умираше от глад. Изглеждаше толкова измършавяло, толкова нещастно. И изведнъж, макар че не беше дояло всичко, спря и вдигна глава. А после хукна надолу по улицата, сякаш си беше припомнило, че има някаква уговорка.