Ласи

Стресната от оглушителния шум, който разкъса нощта, Ласи полетя напред. Грозното изсвирване на куршума, който прелетя над лявото й рамо, я накара да се обърне светкавично надясно и да хукне с все сила през полето. Последва втори изстрел и тя усети пронизваща болка в хълбока.

— Готово! Улучих го!

— Невъзможно! Виж го как бяга!

Кучетата в къщурката нададоха бесен лай и заглушиха виковете на мъжете.

— Пусни ги!

Старият изтича до вратата и я отвори. Кучетата изскочиха навън и се втурнаха по следите на Ласи. Мъжете ги последваха.

— Напред, дръж! — изкрещя Андрю.

Кучетата се втурнаха надолу по склона с див лай, коремите им почти докосваха земята, телата им сякаш бяха станали двойно по-дълги под напора на скоростта. Мъжете се опитаха да ги настигнат, но скоро изостанаха. Внезапно кучетата смениха посоката и залаяха още по-яростно. Следата беше повече от ясна — топлата миризма на прясна кръв.

Ласи хвърчеше като стрела. На два пъти спря за миг, за да оближе хълбока си, където куршумът беше засегнал мускулите. Чуваше бесния лай на преследващите я кучета, но не ускоряваше темпото, защото не се страхуваше от себеподобните си. Най-важното беше да остави хората далече зад себе си. Сетивата й подсказваха, че те са много назад. Човешките ръце не само знаеха как да я вържат за веригата и да я затворят в оградено място, но правеха и този оглушителен шум, от който я заболяваха ушите. Сякаш бяха изплющели с дълъг, невидим камшик, който й причини страшна, мъчителна болка.

Човекът представляваше смъртна опасност.

Тя продължи да се отдалечава в равномерен тръс с надеждата скоро да се скрие от преследвачите си.

Само че другите кучета бяха свежи и отпочинали. Те не бяха изминали стотици километри, не бяха полумъртви от глад и изтощение. Скоро Ласи ги усети зад гърба си. Лаят им издаваше решителност и макар че Ласи увеличи скоростта колкото можеше, те я настигнаха много скоро. Едното се вкопчи в хълбока й, опита се да го разкъса със зъби и я блъсна с рамо, за да я повали на земята.

Макар да беше загубила много от качествата си, Ласи беше опазила нещо много важно. Въпреки че беше прегладняла и изтощена, тя не се страхуваше от нищо. Обърна се като светкавица и безстрашно се опълчи срещу нападателя. Гривата й настръхна, устните й се вдигнаха високо и оголиха едрите бели зъби. Двете кучета, в чиито вени също течеше кръв от коли, макар че произхождаха от по-низша раса, отстъпиха крачка назад. Бяха разбрали предупреждението. Имаха насреща си не някой бездомен уличен пес, който бягаше като заек.

Повярвала, че се е отървала от незначителната според нея пречка, Ласи им обърна гръб. Трябваше да продължи пътя си — на юг и все на юг.

Двете кучета обаче схванаха това като признак на уплаха и отново я нападнаха, този път едновременно. Профучаха покрай нея и на минаване я удариха с лапи. Едно коли има свой собствен начин на бой. То не се хвърля върху жертвата си, за да я притисне под тежестта си. Не се бие като булдозите, нито пък като териера, който сграбчва плячката си, разтърсва я и я души. Колито обикновено минава покрай неприятеля, като се стреми да остави по кожата му дълги кървави ивици, за да го изтощи от загуба на кръв.