Ласи
- Автор: Найт Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ласи». Краткое содержание книги:
Ерик Найт (1897–1943) е роден в Йоркшир, Англия. На 15 години емигрира в Америка. Участва и в двете световни войни. Работи като журналист. Автор е на няколко книги, най-известната от които е „Ласи“, публикувана през 1940 г. в САЩ.
— Не бих искал да го оформя като служебно разпореждане, разсилен, но извънслужебно, разбрахте ли ме — извънслужебно…
Младежите в дългите роби отново се ухилиха с възхищение.
— … извънслужебно ще ви кажа, че наистина е тяхно задължение. Пуснете ги да влязат и им заповядайте да махнат това животно.
— Веднага, милорд.
Разсилният хукна към вратата.
— Махнете го оттук, бързо, преди да се е разлудувало отново — пошепна глухо той.
Кучкарите влязоха в залата с мрежа в ръце.
Целият състав на съда се надигна с интерес. Това беше истинско разнообразие посред досадното съдебно дело в този скучен ден.
Двамата мъже се запътиха към ъгъла бавно и предпазливо.
— Ей сега ще го махнем оттук, милорд — обади се притеснено единият.
Но още преди да е довършил изречението си, Ласи се втурна да бяга. Познаваше мрежата, този опасен неприятел. Трябваше да й се изплъзне.
И залата отново се превърна в лудница. Младежите с готовност се възползваха от случая и се разкрещяха като ученици, подушили забавление:
— Ура, ето го тук!
— Я виж, Уотсън, там е, до съдийската маса!
— Олеле! Кой ме ритна по пищяла?
Те се надвикваха с удоволствие, скачаха насам-натам и в необузданото си веселие правеха всичко възможно да попречат на мъжете с мрежата. Всеки път, когато изглеждаше, че кучето ще бъде заловено, се хвърляха в краката им с оправданието, че им помагат да го заловят.
Все пак забавлението не продължи дълго.
Ласи беше заклещена до стената. Мъжете се наредиха в полукръг и запристъпваха към нея, плътно един до друг. Никъде не се виждаше пролука. Над нея имаше отворен прозорец. Тя скочи на перваза, изправи се там и се поколеба. Бетонният двор се намираше най-малко на шест метра под нея, а на входа все още чакаше камионът, с който я бяха докарали.
Уверени в победата си, мъжете пристъпваха напред. Знаеха, че кучето няма да посмее да скочи, и разпънаха мрежата.
Ласи стоеше върху перваза и трепереше. От лявата й страна беше покривът на камиона. Той беше само на три метра от нея, но и това разстояние изглеждаше непреодолимо. Тя се приведе, лапите й потръпнаха, сякаш търсеха по-добра опора. Мускулите й се напрегнаха.
Кучето не е като котката. То е научено да се бои от високото като човека. И въпреки това Ласи просто нямаше друг избор. Приведе се напред, напрегна всичките си мускули, застина неподвижна за миг и… скочи. Хвърли се колкото се може по-напред, за да падне върху покрива на камиона. Още докато летеше надолу, тя знаеше, че няма да успее. Инстинктите за време и равновесие й подсказаха, че няма да се приземи добре.
Тя изпъна предните си лапи и с последни усилия се залови за покрива на камиона. Увисна за момент, задните й лапи отчаяно се опитаха да намерят опора. Ласи падна тежко на земята и известно време лежа зашеметена.
Всички присъстващи в залата на съда се хвърлиха към прозорците. Един от кучкарите изкрещя победоносно:
— Сега вече го хванахме!
Той повика помощника си и хукна към вратата, но острата заповед на съдията ги накара да спрат. Маккайър ги изгледа със смръщено чело, а когато заговори, веселото настроение на деня се изпари в миг.
— Това е съдебно заседание. Бъдете така добри да напуснете съдебната зала спокойно и в мълчание. Господа, съдебното заседание продължава.
Чукчето удари по масата и никой не посмя да помръдне, докато отзвуча прастарият трикратен вик:
— Слушайте! Слушайте! Слушайте!
Мърморейки под носа си, двамата мъже излязоха от залата. Щом се озоваха в коридора, хукнаха като подгонени.
— Проклет дявол! — изпъшка по-възрастният. — Ще му дам да се разбере! Само почакай да го…
Когато слязоха в двора, учудването им беше безкрайно. Камионът си беше там. Точно до него беше мястото, където кучето падна и повече не помръдна. Само че кучето не беше там. Дворът беше празен.
— Това вече преля чашата, Донъл — изсъска старият. — Бях сигурен, че ще го намерим тук мъртво, а какво стана? Къде да го търсим сега?
— Прескочило е стената, мистър Фергюсън!
— Два метра — и при това след онзи страшен скок от прозореца! По дяволите, Донъл, това не е куче, това е някой вампир!
Двамата влязоха в едно помещение на партера и продължиха разговора си.
— Мистър Фергюсън, вампирът не е ли животно с крила?
— Точно така, Донъл. Точно това имах предвид. Едно животно трябва да има крила, за да се прехвърли през тази стена.
Донъл се почеса по главата.
— Веднъж гледах един филм за вампири — промърмори замислено той.
Старият го изгледа с укор.
— Стига, Донъл. Аз се опитвам да установя как можа да се случи всичко това, а ти ми разправяш за филми. Никога няма да напреднеш в службата, чуваш ли, ако продължаваш така. Въпросът сега е: какво ще правим?