Ласи
- Автор: Найт Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ласи». Краткое содержание книги:
Ерик Найт (1897–1943) е роден в Йоркшир, Англия. На 15 години емигрира в Америка. Участва и в двете световни войни. Работи като журналист. Автор е на няколко книги, най-известната от които е „Ласи“, публикувана през 1940 г. в САЩ.
— Моля всички да останат по местата си. Ей сега ще я хванем. Само не мърдайте, моля ви, за да не може да се върне по коридора. Няма да ви ухапе, не се бойте, тя не е зло куче.
Мъжът се обърна и тръгна бавно към плячката си. Помощникът му го следваше с мрежата. Вече бяха съвсем близо.
Ласи вдигна гордо глава и зачака. Разбираше, че е обкръжена, но не изпадна в паника.
И използва първата възможност за бягство. Точно до нея се отвори една грамадна врата и проехтя внушителен чиновнически глас:
— Какво става отвън? Не знаете ли, че се провежда съдебно заседание и…
Гневният чиновнически глас не можа да продължи. В следващата секунда покрай него се стрелна нещо като огнено кълбо и едва не го събори на земята, защото хвърчеше със скоростта на изстреляно от оръдие гюлле. Лицето на мъжа се изкриви, чертите му изразиха ужас и обидено служебно достойнство. Той хвърли изпълнен с презрение поглед към двамата мъже с островърхите шапки и затръшна вратата.
Вътре обаче се вдигна адски шум, защото Ласи тичаше насам-натам из голямата зала и търсеше възможност да се изплъзне. За съжаление не намери изход. Всички врати бяха затворени. Накрая я обкръжиха в един ъгъл. Все пак тя остана господарка на това малко пространство, защото хората не смееха да се доближат. Крясъците и тътренето на столове лека-полека заглъхнаха и единственият шум, който остана, беше удрянето на едно чукче.
— Добре ли разбрах — това ли е непознатият свидетел, с който защитата обеща да ни изненада?
Голямото помещение му отговори с луд смях. Младите мъже в тъмни роби се ухилиха до ушите. Даже внушителната фигура с огромна бяла перука зад съдийската маса си разреши една кратка усмивка, защото съдията беше известен надлъж и нашир със своето остроумие. Освен това днешното съдебно заседание беше дълго и уморително. Забележката на съдията щеше да бъде отпечатана във вестниците и щеше да стане известна на цялата страна: „За кой ли път съдия Маккайър, този известен с остроумието си правист, даде блестящо доказателство, че притежава чудесно чувство за хумор. По време на съдебното заседание срещу…“
Великият мъж кимна дружелюбно и перуката се смъкна на челото му. В този момент Ласи му отговори с кратък лай.
Съдията засия.
— Приемам, че това е утвърдителен отговор. И ще добавя, че това е най-интелигентният свидетел, който е заставал пред мен през последните двадесет години. Той е първият, който умее да отговаря с недвусмислено да или не.
Залата отново се огласи от гръмки смехове. Младите мъже в дълги роби закимаха като китайски мандарини и се наведоха напред.
Старият Маккайър днес беше в чудесно настроение.
Сега обаче съдията реши, че той единствен има право да определя колко да трае смехът, и удари с чукчето си. Челото му се набръчка. Очите му изпущаха мълнии.
— Разсилен! — извика той. — Разсилен!
Един униформен служител се втурна към съдийския стол и отдаде чест.
— Разсилен, какво е това?
— Куче, милорд.
— Куче! — Съдията хвърли поглед към Ласи, която все още беше обкръжена в ъгъла. — Потвърдихте собственото ми подозрение, разсилен. Наистина е куче — съгласи се благосклонно той. После повиши глас: — Е, как мислите, къде трябва да се намира то?
— Мисля, че знам какво има предвид Ваша светлост.
— И какво имам предвид?
— Милорд желае кучето да бъде отстранено.
— Точно така. Махнете го оттук! Веднага!
Разсилният огледа залата, засегнат в честолюбието си, но още повече смутен. Толкова отдавна служеше в съда, но никога не се бе сблъсквал с подобен проблем. Може би през цялата история на съдебните заседания не беше възниквал такъв проблем. Може би в правните книги и разпоредби изобщо не беше отбелязан служебно признат метод, според който да се реши един такъв случай. Беше помислено за всяка дреболия — но за кучета? Служителят не си спомняше нищо подобно.
„Кучета. Как се извеждат кучета от съдебната зала?“ Може би някъде имаше упътване по този въпрос, но разсилният го беше забравил. А щом не разполагаше със служебно предписание, той не можеше…
Изведнъж лицето на разсилния се разведри. Беше намерил решението. Служебната йерархия. Обърна се към мъжа, който беше отворил вратата и неволно бе пропуснал Ласи да влезе.
— Маклош! Махнете това куче оттук! Откъде влезе?
Пазачът почервеня от справедливо възмущение и изгледа яростно началника си.
— Без съмнение е избягало от Фергюсън и Донъл. Двамата бяха в коридора с мрежа в ръце.
Разсилният му обърна гръб и преведе чутото на съдията на служебен език.
— Кучето е избягало от полицията, милорд. Двама служители чакат отвън. И тъй като грижата за бездомните кучета е задължение на полицията…