Любовна песен за утре

Дъхът на Ейми секна, когато видя втренчения му взор. „По дяволите! Как можах да я сложа на такова видно място!“ Никога досега не й бе минавало през ума, че е възможно Марк да се озове в спалнята й.

Той дълго се взира в кадъра, преди да попита с равен глас:

— Откъде имаш тази снимка?

Обзе я паника.

— Ами… Намерих я в една стара кутия, която принадлежи на мой приятел…

Нито искаше да добавя нови лъжи към онези, които вече му бе наговорила, нито пък можеше да му каже голата истина. Нужно й бе време, за да намери по-безболезнен и за двамата начин, по който да го стори.

Опита се да продължи с небрежен тон:

— Когато я видях, погледът ми… не знам защо… попадна на теб. Дори и като дете си бил много красив. Разбира се, не можех да позволя на… приятеля си да захвърли снимката.

Надяваше се, че е скалъпила правдоподобно обяснение, и че Марк ще престане с въпросите си.

— Нямаш нищо против това, че съм я запазила, нали?

Той я изгледа косо.

— Не. Нямам нищо против.

— Случило ли се е нещо?

В гърлото й сякаш бе заседнала буца. Потискаше я неприятното чувство, че с всяко свое извъртане, колкото и дребно да бе то, забиваше все по-дълбоки клинове помежду им.

— Това е моята майка. Отдавна не бях виждал нейна снимка.

Последва дълга пауза.

— Тя почина малко, след като бе направена тази фотография…

Ейми се приближи до него и склони глава на рамото му.

— Сигурно тежко си го изживял…

— Докато беше жива, не си давах сметка колко много означава за мен. Деветгодишните момчета обикновено си мислят, че нямат нужда от никого.

Ейми потръпна от състрадание. От това, което бе узнала за Уолтър Стърлинг, не й оставаше никакво съмнение, че топлината, грижите и обичта си бяха отишли от живота на Марк заедно е неговата майка.

— Така и не успях да опозная баща си — отрони тихо. — Почина, когато бях на три годинки. Беше прекалено зает и май почти не го виждах…

„Всъщност това не е съвсем така — помисли си. — Ами дванайсетте целувки? А общата ни тайна?“ До края на живота си щеше да се измъчва, че не е могла да научи за истинските си отношения със своя баща. Споменът бе погребан заедно с него.

— Загубата му ме порази, едва когато осъзнах, че другите деца си имат и бащи.

Марк несъзнателно галеше снимката.

— Къде каза, че си я намерила?

„Моля те, престани да ме разпитваш, защото не искам да те лъжа повече!“

— В някаква кутия със стари вещи, докато помагах на един приятел да почисти, килера си.

— Кой е той?

— Стар приятел, чийто баща е работил в „Сигма“ по времето, когато е правена. Мисля, че той е тук някъде отзад.

Ейми затаи дъх в очакване на следващия му въпрос, но Марк като че ли бе удовлетворен от отговора й.

— Ти познаваш ли всичките хора на кадъра? — запита тя на свой ред.

Марк поклати глава.

— Не, но си спомням някои обстоятелства около фотографията. Веднъж баща ми даде голям банкет за всички служители в „Сигма“. Говореше се, че сме били минали първия етап от изпитанието на нов антибиотик, от който зависело бъдещето на компанията. Тогава той нареди да се направи тази групова снимка и да се отпечата на коледни картички. Сигурно много от тези картички се търкалят по мазетата и таваните в Боулдър. Банкетът се е запечатал ясно в паметта ми, защото доколкото си спомням, той бе първата и последна проява на бащината ми щедрост.