Любовна песен за утре
- Автор: Боковън Джорджия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камелия Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовна песен за утре». Краткое содержание книги:
Вдигна глава и установи, че тя го наблюдава.
— Май не съм единствената, която трябва да се притеснява за особения си поглед.
Марк я взе в обятията си и жадно я целуна.
— Защо, по дяволите, сме тръгнали да се връщаме при всичките онези хора, след като и двамата искаме да бъдем сами?
— Защото спазваме общоприетите норми за приличие.
— Е, това няма да е задълго. След колко време ще можеш да се измъкнеш?
— След половин час.
— Давам ти десет минути — безапелационно отсече Марк.
— Едва ли ще успея…
— Десет минути! Ще те чакам на паркинга.
— Марк…
Той леко повдигна брадичката й и настойчиво я целуна по устните.
— Десет минути!
Ейми кимна утвърдително. Изглежда това го задоволи и Марк я пусна.
Когато Ейми пристигна в уреченото време, той вече я очакваше до колата си. Бе се измъкнала по-лесно, отколкото очакваше. Джейсън бе приел с разбиране и дори със загриженост извинението й, че не се чувствала добре. Брад и Джо се бяха успокоили, че в края на краищата тя бе намерила изход от заплетената ситуация, и че Марк не бе разбрал за тяхното познанство.
— Къде отиваме? — с неочаквана свенливост попита Ейми.
— Няма значение. Къде би искала?
— У нас.
— Добре.
Марк понечи да й отвори вратата на купето.
— Но аз не мога да пътувам с теб, защото колата ми е тук.
— Тогава ще карам след теб. Къде си паркирала?
Разговорът им бе толкова обикновен, сякаш до преди малко не бяха изгаряли от страст.
— От другата страна на паркинга, до фонтана.
Когато бръкна в чантата си да извади ключовете, ръцете на Ейми силно трепереха. Марк не пропусна да забележи безпокойството й.
— Да не би да се колебаеш, Ейми?
Да, тя се колебаеше, но не в чувствата си към него, а вътрешно в себе си.
— Не…
Ейми срещна очите му. Дълго време двамата се гледаха, без да продумат. Изведнъж я прониза болезнена мисъл: „Независимо от развръзката на нашата история, аз ще го загубя като приятел!“
— Марк, минавало ли ти е през ума, че тази нощ ще промени много неща?
Марк я привлече към себе си и отмахна един немирен кичур коса от лицето й.
— Ейми, вече няма връщане назад. Промяната е факт.
Ейми осъзна, че той бе прав. Двамата бяха признали любовта си един на друг и вече нищо не можеше да бъде както преди. Погали лицето му, а Марк взе ръката й и я поднесе към устните си.
— От какво се боиш?
— От себе си… — промълви тя след дълга пауза.
Отговорът й го изненада.
— Защо от себе си?
— Аз не исках да се влюбвам в теб, но въпреки всичко те обикнах. И ето, вече не мога да се владея, когато ти си до мен.
— Да не би да се страхуваш, че ще те нараня?
Ейми имаше всички основания за това. През последния месец Марк непрекъснато бе демонстрирал голямата си слабост към жените. Ала Ейми не можеше да знае, че той излиза с такива, които търсят само забавления и нищо повече. Не знаеше също така, че преди нея се бе обяснил в любов само на една жена — на Анжела, към която отдавна вече не изпитваше особени чувства.
— Може би се страхувам, че накрая и двамата ще страдаме.
„Но нали добре знам, че животът е пълен с рискове? Защо тъкмо сега се държа като страхливка?!“
— Аз съм готов да рискувам, Ейми.
Тя уморено се сви в наметката си и Марк разтвори палтото си, за да я приюти до себе си.
— Никога не съм пожелавал жена така, както желая теб — прошепна й и зарови лице в косите й.
— О, Марк! Аз наистина не исках да стане така.
Той не разбра смисъла на думите й, но усети, че нещо й тежи.
— Да не би да съжаляваш за това, че се обикнахме?
— Не… Не и докато ти не съжалиш!
— Никога няма да престана да те обичам така, както те обичам в този миг!
Тежестта в гърдите й застрашително нарастваше. Побиха я ледени тръпки.
— Марк, заведи ме вкъщи и ме люби! — отрони тихо и се притисна о него.
Целувката му прогони тежките мисли от главата й и я изпълни с трепетно очакване.
Когато Ейми паркира пред къщата си, съмненията й се бяха върнали отново. Почти се бе вцепенила от страх заради онова, което скоро щеше да се случи. Марк спря колата си плътно до нейната, излезе и отиде да й отвори вратата.
Ейми го погледна и насила си усмихна.
— Хайде, Ейми! — нежно я подкани той. — Просто си представи, че съм дошъл да изпия едно кафе, което ми дължиш.
Този път алеята, водеща към къщата й, беше добре осветена и нямаше нужда да го води за ръката. Ала Ейми го хвана както първия път и се притисна към тялото му, сякаш искаше да вземе от неговата сила и увереност. Когато стигнаха до стълбите, изтича напред, за да отключи.