Нека ти разкажа
- Автор: Букай Хорхе
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нека ти разкажа». Краткое содержание книги:
Това са уроците, които психотерапевтът Хорхе се опитва да предаде на студента Демиан, отишъл при него да разреши житейските си дилеми. Той получава отговори под формата на истории, които Дебелия (това е прякорът на необикновения терапевт) черпи както от живота, така и от античните митове, дзен мъдрости, притчи на суфите, народни приказки или автори като Екзюпери и Лафонтен. Тези истории ще ви трогнат, разсмеят или просто ще ви накарат да се замислите, но едно е сигурно: няма да ви оставят безразлични.
— Откъде знаеш, че са деветдесет и девет монети? — запитал го старецът.
— Знам, защото аз пуснах тия деветдесет и девет монети, за да ти докажа, че си шарлатанин. „Няма да приема по-малко от сто“, ха-ха-ха!
— И наистина няма да приема. Господ ще ми прати последната, когато той реши.
— Няма да ти прати нищо, защото, както ти казах, аз пуснах тези монети.
— Няма да споря дали ти си оръдието, което Господ е избрал, за да задоволи желанието ми, или не си. Въпросът е, че тези пари паднаха през моя комин, докато се молех за тях, и са мои.
Усмивката на богаташа угаснала и той го погледнал сърдито.
— Как така твои? Тази торба и тези монети са мои. Аз ги пуснах.
— Божиите пътища са неведоми за човека — рекъл старецът.
— Проклети да сте и ти, и твоят Господ. Върни ми парите или ще те дам под съд и ще изгубиш и малкото, което имаш.
— Само Господ ми е съдник. Но ако говориш за селския съдия, нямам нищо против да стигнем и до него.
— Добре. Да вървим тогава.
— Трябва да почакаш да си купя кола. Още нямам, а един старец не може да отиде до селото пеш.
— Няма нужда да чакам. Ще дойдеш с моята кола.
— Наистина съм ти благодарен. През всичките тези години никога не си ми помагал. Добре. Но все пак трябва да изчакаме зимата да попремине. Много е студено, а здравето ми не позволява да ида до селото без дебело палто.
— Опитваш се да отлагаш нещата — рекъл богатият гневно. — Ще ти дам собственото си кожено палто за пътуването. Какво още искаш?
— В такъв случай — отвърнал старецът — не мога да ти откажа.
Старецът облякъл коженото палто, качил се в колата и се отправил към селото, следван от богаташа, който пътувал в друга кола.
Като пристигнали, богатият побързал да се срещне със съдията и когато той го приел, му разказал подробно плана си, с който искал да разобличи стареца: как пуснал торбата с монетите през комина и как старецът после отказал да му ги върне.
— А ти какво ще кажеш, старче? — попитал го съдията.
— Ваша чест, не мога да повярвам, че се явявам тук заради този спор със съседа ми. Това е най-богатият човек в селото. Но той никога не е помагал, никога не е проявявал съчувствие към другите и аз не смятам, че трябва да се защитавам. Кой ще повярва, че такъв алчен човек може да напълни една торба с почти сто монети и да я пусне през комина на съседа си? Мисля, че е ясно, че той, горкият, ме е дебнел и като е видял парите ми, от алчност е измислил тази история.
— Да я измисля ли? Проклет старец! — креснал богаташът. — Знаеш, че всичко беше така, както казвам. Дори ти не вярваш в тая лъжа, че Господ ти е пратил парите. Върни ми торбата.
— Ваша чест, този човек наистина е полудял.
— Така е! Полудявам, когато ме крадат. И настоявам да ми върнеш торбата.
Съдията се озадачил. Бил длъжен да вземе решение по спора на двамата мъже. Но кое ще е най-справедливото?
— Върни ми парите, стари мошенико — продължавал богаташът. — Тези пари са мои, само мои.
В един миг богатият прескочил дървените перила, които ги делели, и вече побеснял, се опитал да издърпа торбата от ръцете на стареца.
— Тишина! — викнал съдията. — Тишина!
— Виждате ли, господин съдия! Полудял е от алчност. И няма да се учудя, ако получи кесията, да каже, че и колата, с която дойдох, е негова.
— Разбира се, че е моя — рекъл тутакси богаташът. — Аз ти я дадох.
— Виждате ли, Ваша чест? Остава само да каже, че и собственото ми палто е негово.
— Естествено, че е мое! — креснал, вече извън себе си от гняв, богатият. — Мое е, всичко е мое: кесията, парите, колата, палтото… Всичко е мое! Всичко!
— Стига! — рекъл съдията, който вече нямал никакви съмнения. — Не те ли е срам да искаш да отнемеш и малкото, което клетият старец има?
— Но… но…
— Никакво „но“. Ти си алчен използвач — продължил съдията. — За опитите ти да измамиш клетия старец те осъждам на една седмица затвор и да платиш на съседа си обезщетение от петстотин златни монети.
— Простете, Ваша чест — обадил се старецът. — Мога ли да кажа нещо?
— Да, старче.
— Мисля, че човекът си научи урока. И въпреки че ме обвини, ви моля да отмените присъдата и да го задължите да ми плати само една символична глоба.
— Много си великодушен, стари човече. Какво предлагаш? Още сто монети? Или петдесет?
— Не, господин съдия. Мисля, че ще е справедливо да плати само една монета.
Съдията ударил с чукчето по масата и обявил:
— Благодарение на великодушието на този човек, а не по решение на съда, на обвинителя се налага символична глоба от една златна монета, която трябва да заплати веднага.