Нека ти разкажа
- Автор: Букай Хорхе
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нека ти разкажа». Краткое содержание книги:
Това са уроците, които психотерапевтът Хорхе се опитва да предаде на студента Демиан, отишъл при него да разреши житейските си дилеми. Той получава отговори под формата на истории, които Дебелия (това е прякорът на необикновения терапевт) черпи както от живота, така и от античните митове, дзен мъдрости, притчи на суфите, народни приказки или автори като Екзюпери и Лафонтен. Тези истории ще ви трогнат, разсмеят или просто ще ви накарат да се замислите, но едно е сигурно: няма да ви оставят безразлични.
След време прочетох оригиналния разказ на Папини Часовникът, който е спрял на седем часа̀. И както каза Дебелия, беше истинска перла. Но дори и сега, когато имам книгата в библиотеката си, не мога да забравя онзи разказ на Хорхе, който може би нямаше голяма художествена стойност, но ми донесе такава полза в онзи момент, каквато наслада ми достави оригиналът след години.
Лещата
Моят терапевт отново не грешеше. Периодът на щастие и пълна хармония отмина и вечните въпроси за истината, за другите и за самия мен изникнаха отново. Бях много потиснат от нещо съвсем тъпо на пръв поглед: за трети път в годината един колега от офиса получаваше по-голямо увеличение на заплатата от мен. Смятах, че съм съвсем обективен съдник по отношение на работата си, и знаех, че я върша доста добре. Нещо повече, бях сигурен, че съм много по-способен и усърден от колегите си.
— Но работата е там, че Едуардо е мазник.
— Какво е?
— Мазник, подлога.
— Странна реакция, изразена само на жаргон.
— Все тича след шефа да му покаже какво е свършил, какво е направил, какво е постигнал, без да споменава онова, с което не се е справил. И шефът, който не е глупак, разбира това, сигурен съм, че го разбира. Но въпросът е, че когато не се фука, Едуардо го ласкае.
— И май това е слабото място на шефа.
— Сигурно, защото дойде ли време за награди, подмазвачът получава премия, разбира се.
— Говори ли с шефа си?
— Ами да. Той казва, че съм поставял всичко под въпрос, че съм имал лош характер и това ми намалявало точките.
— С други думи, според теб той ти казва, че ако си ласкател като Едуардо, ще те възнагради с повече повишения, повече точки и по-голяма заплата.
— Така излиза.
— Добре, тогава всичко е ясно. Знаеш каква е целта, какъв е начинът за постигането й и си способен да я постигнеш. Какво повече искаш? Останалото зависи от теб.
— Не искам.
— Какво не искаш?
— Не искам да се съгласявам непрекъснато с всичко, за да получа малко повече пари…
— Това ми харесва, Демиан. Но не мисли, че то се отнася само за работата ти.
— Не виждам връзката с онова, което става другаде. Но от теб съм научил, че никога нищо не се отнася „само за едно нещо“, затова не знам дали така става само в работата. Не знам.
— Когато Рикардо не те избра да участваш в представлението във факултета и предпочете Хуан Карлос, не изпита ли същото?
— Да.
— А когато преди месеци ми разказа, че приятелката ти Лаура се отдръпнала от теб, защото предпочитала да бъде с хора, които не говорят неприятни за нея неща, не беше ли същото?
— Да! Същото е… Значи, за да не останеш сам, трябва да се насилваш да бъдеш това, което не си.
— Говори в първо лице, моля…
— Ако не искам да остана сам, трябва да лаская, трябва да съм съгласен с всеки, трябва да съм божа кравичка, да си затварям устата или да я отварям само за да дада-кам…
— Това, без съмнение, е единият начин. А другият е този на Диоген.
— Какъв е начинът на Диоген?
— Начинът на Диоген.
Един ден Диоген ядял леща, седнал пред някаква къща.
В цяла Атина нямало по-евтино ядене от тази манджа.
С други думи, щом ядеш леща, значи съвсем си закъсал.
Минал един от министрите на императора и му рекъл:
— А, Диоген! Ако се беше научил да си по-покорен и да ласкаеш малко повече императора, нямаше да ядеш толкова леща.
Диоген спрял да яде, вдигнал поглед, взрял се в богаташа и му отвърнал:
— Бедни ми братко, ако се беше научил да ядеш малко леща, нямаше да има нужда да си покорен и да ласкаеш толкова императора.
— Това е начинът на Диоген. На самоуважението и на личното достойнство, въпреки нуждата ни от одобрение.
Всички имаме нужда от одобрението на другите. Но ако цената за това е да престанем да бъдем себе си, тя не само е твърде висока, но се превръща и в някакво нелепо лутане: заприличваме на онзи мъж, дето си търсел мулето из цялото село, яхнал… самото муле.
Царят, който обичал ласкателствата
— Мислих доста и разбрах, че има много неща, за които трябва да плащам висока цена. А това ме кара да не се чувствам много добре.
Като че ли се въртя в някакъв кръг и не мога да изляза от него. Какво може да направи човек, за да разбере предварително дали цената, която трябва да плати за нещо, е висока, ниска или заслужена? С материалните неща е лесно, защото тя горе-долу е установена. Но кое е мерилото за всичко останало?