![Предани [calibre 1.48.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/4/9/4/predani-calibre-1-48-0-download.jpg)
Предани [calibre 1.48.0]
- Автор: Рот Вероника
- Серия: Дивергенти #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Предани [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
ще се видим отново.
Обръщам се и поглеждам Тобиас. Той крачи напред-назад пред прозорците и си гризе
ноктите. Никога не съм забелязвала да има такъв навик. Може би досега не е изпадал в
подобен шок, за да допусне да го прояви.
Мога да остана и да се опитам да го успокоя, но искам да питам за майка си и няма да
позволя на Дейвид да си тръгне, преди да ми отговори. Нямам никакво намерение да
чакам повече. Тобиас със сигурност ще да ме разбере. Тръгвам след Дейвид по
коридора. Той застава до вратата, обляга се на стената и се почесва по врата.
– Казвам се Трис. Мисля, че си познавал майка ми.
Той се стряска от прекия въпрос, но веднага се окопит-ва и се усмихва. Скръствам
ръце. Чувствам се по същия начин, както в деня, когато Питър дръпна кърпата ми по
време на инициацията, за да ми покаже колко жесток може да бъде – оголена, ядосана,
засрамена. Може би не е честно да нападам Дейвид за всичко, но не се стърпявам. Нали
е управител на Бюрото!
– Да, разбира се. Познавам те – казва.
Как така? От отвратителните камери, които са следели всяка моя крачка?
Скръствам ръце по-плътно пред тялото си.
– Ясно. – Изчаквам секунда и продължавам: – Искам да знам всичко за майка си. Зоуи
ми даде една снимка. Тя е там, а ти си до нея. Значи си я познавал.
– А! Мога ли да видя снимката?
Вадя я от джоба си и му я подавам. Той я приглажда с връхчетата на пръстите си,
поглежда я и по лицето му се разлива странна усмивка. Сякаш гали снимката с очи.
Пристъпвам от крак на крак. Става ми неудобно. Сякаш съм се намърдала без покана в
нечий личен живот.
– Веднъж се върна тук – казва той. – Беше малко преди да забременее. Тогава
направихме тази снимка.
– Върнала се е тук, при вас? – питам. – Тя... да не е била от вашата организация?
– Да – отговаря простичко Дейвид, сякаш това е най-обикновена дума и не променя
целия ми свят. – Тя е оттук. Изпратихме я в града да разреши проблем, който възникна
по време на експеримента.
– Значи е знаела. – Не разбирам защо гласът ми трепери толкова силно. – Знаела е за
това място? Знаела е какво има отвъд оградата?
Поглежда ме озадачен, рунтавите му вежди се извиват нагоре.
– О, да, разбира се.
Раменете ми се разтърсват, треперенето се спуска по ръцете, в дланите, после в
пръстите. Сякаш съм погълнала отрова и сега тялото ми се мъчи да я изкара от
системата си. А отровата е истината. Истината за това място, за тези екрани, за всичките
лъжи, върху които бе изграден целият ми живот.
– Знаела е, че ни наблюдавате всяка секунда... че гледате как тя умира, как баща ми
умира, гледали сте как хората започнаха да се избиват един друг! Изпратихте ли някой
да ѝ помогне, да помогне на мен? Не! Само сте седели и сте си водели записки!
– Трис...
Той се опитва да ме хване, но аз отблъсквам ръката му.
– Не споменавай това име! Ти няма как да знаеш това име! Не трябва да го знаеш, не
е възможно да знаете всичко това за нас.
Връщам се в стаята. Треперя и се олюлявам.
Всички са си избрали легла и са си извадили багажа. Най-сетне сами. Облягам се на
стената до вратата и отривам длани в панталоните си, за да избърша потта.
Приятелите ми не изглеждат като да се приспособяват добре. Питър лежи с лице към
стената. Юрая и Кристина седят един до друг и разговарят много тихо. Кейлъб разтрива
слепоочията си. Тобиас продължава да крачи пред прозореца и да си гризе ноктите. Кара
седи сама, прокарва пръсти през лицето си. За първи път, откакто я познавам, изглежда
разстроена. Ерудитската ѝ броня я няма.
Сядам срещу нея.
– Не изглеждаш добре – казвам.
Косата ѝ, винаги пригладена и здраво стегната отзад, сега се е разпиляла.
– Много мило! – сопва се тя.
– Съжалявам, не исках да прозвучи така.
– Знам – въздъхва. – Аз съм... аз съм Ерудит, нали знаеш.
– Да, знам – казвам и се усмихвам.
– Не... – тръсва глава тя. – Това е всичко, което съм. Ерудит. И сега ми казват, че съм
такава, понеже имало дефекти в гените ми... и че кастите са просто един затвор за луди,
затвор, който са направили, за да ни контролират. Точно както твърдяха Евелин Джонсън
и безкастовите. И защо трябваше да създаваме Преданите? Защо изобщо трябваше да
си правим труда да идваме тук?
Едва сега разбирам колко е била отдадена на Преданите, колко лоялна е била на
идеята за кастите, вярна на предците ни. За мен да бъда Предана беше само временна