ФОР

+ + +

Стискам смачканата хартия в юмрук, но не я усещам. Ръцете ми са изтръпнали и са вцепенени от момента, в който си помислих това име.

Напускам апартамента си и оставям вратата широко отворена, обувките ми са развързани. Движа се покрай стените на Ямата и не забелязвам колко високо се намирам. Тичам към Империята, без дори да ми мине през ум да погледна надолу. Преди няколко седмици Зийк ми беше споменал местоположението на контролния център. Надявам се той все още да е там, защото ще имам нужда от помощта му, ако искам достъп до записа от коридора пред апартамента ми. Знам къде се намира камерата – скрита е зад ъгъла, на място, на което си мислят, че никой няма да я забележи. Е, аз я забелязах.

И майка ми умееше да забелязва такива неща. Когато вървяхме само двамата из сектора на Аскетите, тя ми сочеше камерите, скрити зад тъмно стъкло или закрепени по ъглите на сградите. Никога не каза нищо за тях, нито пък даде вид, че я притесняват, но винаги знаеше къде са, а когато ги подминаваше, поглеждаше право в тях, сякаш казваше: „И аз ви виждам“. Затова отраснах така – търсейки, оглеждайки се, с внимание към детайлите около себе си.

Возя се в асансьора до четвъртия етаж, а после следвам означенията към контролния център. Той е в дъното на къс коридор, намиращ се зад завоя, и вратата му е широко отворена. Поздравява ме стена от екрани – няколко души седят на бюра пред нея, а около другите стени има още бюра с още хора и пред всекиго има допълнителен екран. Кадрите се сменят на всеки пет секунди и показват различни места от града – полетата на Миротворците, улиците около Цитаделата, лагера на Безстрашните, дори и Жестоката борса с величественото ù фоайе. Хвърлям бегъл поглед към сектора на Аскетите, а после се окопотвам от замайването и започвам да търся Зийк. Той седи на бюро до дясната стена и натиска нещо в диалоговия прозорец в лявата част на екрана си. Дясната част е заета от Ямата. Всички в залата са със слушалки – предполагам, че слушат това, което трябва да наблюдават.

– Зийк – обаждам се тихо. Някои хора ме поглеждат, като че ще ме нахокат за прекъсването, но никой не казва нищо.

– Здрасти – поздравява ме той. – Радвам се, че дойде. Отегчен съм от моя... Какво се е случило?

– Имам нужда да видя записа от коридора пред апартамента си – казвам. – От последните няколко часа. Можеш ли да ми помогнеш?

– Защо? – пита Зийк. – Какво се е случило?

– Някой е влизал вътре – обяснявам. – Трябва да знам кой е бил.

Той се оглежда, за да се увери, че никой не ни наблюдава.

– Слушай, не мога да направя това – дори на нас не ни е разрешено да вадим определени неща, освен ако не сме видели нещо странно – всичко е ротация...

– Дължиш ми услуга, помниш ли? – прекъсвам го. – Никога нямаше да те моля, ако не беше важно.