Пражкото гробище
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Тафров
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пражкото гробище». Краткое содержание книги:
„Пражкото гробище“ е с обем 528 страници (на италиански) и вече цяла година е тотален бестселър в Италия, Испания, Аржентина и други испаноговорящи страни, а откакто излезе на английски — и в англоезичния свят. Само в Италия книгата излезе с огромния за страната тираж от 200 хиляди екземпляра!
Симоне превърнал Нубиус в свой герой, нещо като мъжко съответствие на Бабет от Интерлакен. От готическия роман, който му разказвал отец Бергамаски, той правел епична поема и с нея хипнотизирал другарите си. Криел несъществената подробност, че Нубиус е мъртъв.
Така един ден Симоне показал писмо, което изфабрикувал без усилия и в което Нубиус съобщавал, че скоро, всеки момент, в цял Пиемонт щяло да избухне въстание, град по град. Групата, водена от Симоне, имала опасна и вдъхновяваща задача. Трябвало да се съберат сутринта на определена дата в двора на странноприемницата „Златният рак“, където щели да намерят саби и пушки, както и четири каруци с вехти мебели и дюшеци, и въоръжени с тях да се изнесат в началото на улица „Барбару“, където да издигнат барикада, която да запречи достъпа до площад „Кастело“. Там трябвало да чакат по-нататъшни заповеди.
Малко трябвало, за да запламтят сърцата на двайсетината студенти, които в онази съдбовна утрин се събрали в двора на гостилницата и намерили обещаните оръжия, вероятно скрити в изоставени кладенци. Докато се озъртали да видят каруците с вехториите, като дори не се били сетили да си заредят пушките, в двора нахлули петдесетина жандармеристи с насочени оръжия. Безпомощни, момчетата се предали, били разоръжени и изведени от двора, строили ги с лице към стената от двете страни на голямата порта.
— Горе ръцете, гадове, и нито дума! — крещял заплашително някакъв цивилен чиновник.
Струпвали на едно място съзаклятниците уж напосоки, ала двама жандармеристи сложили Симоне точно в края на редицата, на ъгъла на една тясна уличка, по едно време сержантът извикал хората си и се отдалечили към портата на двора. Всичко било уговорено предварително. Симоне се обърнал към най-близкия си другар и му пошепнал нещо. Двамината хвърлили бърз поглед към отдалечилите се жандармеристи, с един скок се скрили зад ъгъла и побягнали.
— Стреляй, бягат! — извикал някой. Двамината чували стъпките и виковете на жандармеристите, които ги преследвали. Симонини чул два изстрела: единият куршум улучил другаря му, но на Симонини му било все едно смъртоносно ли, или не. За него било достатъчно, че според уговорката вторият изстрел трябвало да бъде във въздуха.
Свърнал по друга улица, после по още една, някъде далеч назад чувал виковете на преследвачите си, които в изпълнение на заповедите нарочно бъркали посоките. Не след дълго прекосил площад „Кастело“ и се прибрал вкъщи като обикновен гражданин. Понеже заговорниците били арестувани накуп и веднага ги строили с лице към стената, полицаите нямало как да са запомнили лицето му, така че в очите на другарите му бягството на Симонини било успешно. При това положение съвсем естествено нямало нужда да напуска Торино и можел да започне отново работа, като дори посещавал семействата на арестуваните да ги утешава.
Оставало само да пристъпи към ликвидирането на нотариус Ребауденго, което станало както било уговорено. Година по-късно в затвора сърцето на стареца не издържало. Ала Симонини не почувствал никаква вина за това: всичко дошло по местата си, нотариусът му бил дал професия и той му робувал няколко години, а нотариусът разорил дядото на Симонини, който пък му го върнал.
Такива били разкритията на абат Дала Пикола пред Симонини. А това, че се чувствал покрусен, се доказвало от факта, че целият му принос към дневника се ограничавал до едно недовършено изречение, сякаш докато го пишел, бил изпаднал в нещо като ступор.