Пантерата

Запитах се дали в Йемен ще ни кажат за важната ни роля като стръв за Пантерата. Е, скоро щяхме да научим.

Прекарахме последния си следобед в апартамента, като се погрижихме за някои последни подробности и се обадихме на родителите си. Както казах, нейните са в Минесота, а моите отдавна се бяха оттеглили във Флорида. Слава богу, никой от тях нямаше да ни идва на гости в Йемен. Там и без това е достатъчно гадно.

Вече бях убедил родителите си, че Йемен е Швейцария на Близкия изток, така че те не бяха прекалено загрижени. Майка ми все пак ме предупреди да не прекалявам със слънцето. „Знаеш колко лошо изгаряш, Джон“.

Родителите на Кейт бяха малко повече в час със ситуацията и изразиха смес от гордост и загриженост за момиченцето си. Естествено, имаха съвет и за мен. „Да се грижиш за дъщеря ни“.

Ами аз? Може би се бяха наговорили с Том.

Странно, че когато всичко е казано и свършено, последното, което правиш, е да се обадиш на мама и тате. Зачудих се дали Пантерата някога се обажда на неговите.

В пет следобед звъннахме на портиера Алфред и му казахме, че ни трябва носач с количка за багаж и такси до летище „Кенеди“.

Докато носачът товареше багажа в таксито, Алфред, който знаеше с какво си изкарваме хляба и че отиваме някъде в Пясъчландия, ни каза:

— Благодаря, че служите на страната ни.

Двамата с Кейт му стиснахме десницата и се качихме в таксито. Видях, че Кейт избърсва сълза от окото си. Хванах ръката й и я стиснах леко.

Помислих си, че поне отивам в пастта на звяра въоръжен най-сетне с истината, каквато ми я бе разкрил Ал Расул. Истината е добро нещо, освен когато е лошо.

Хрумна ми и една друга истина — друга причина да ни пратят в Йемен. Тя също беше свързана с миналото, но не с Лъва. А с нещо, което се беше случило преди години и бе свързано с Кейт и ЦРУ.

Натиках тази мисъл в дъното на ума си, но не прекалено дълбоко. Отговорите на „защо аз“, „защо Кейт“ и „защо Йемен“ бяха в Йемен.