Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
Мерил кимна.
— Да. Надявам се, че няма да се наложи Кутузов да действа. Зависи от вашите хора. Това е просто предпазна мярка.
Блейн се прокашля.
— Говори, момче — каза Армстронг.
— Чудех се за моите пътници, ваше височество.
— Разбира се, разбира се — отвърна вицекралят. — Племенницата на сенатор Фаулър и онзи търговец. Смяташ ли, че ще пожелаят да дойдат?
— Сигурен съм, че Сали… госпожица Фаулър ще поиска — отвърна Род. — Тя се отказа от две възможности да замине за Спарта и всеки ден ходи в Адмиралтейството.
— Антроположка — измърмори Мерил. — Щом иска, нека върви. Няма да е излишно да покажем на Лигата на човечеството, че не пращаме наказателна експедиция, а не се сещам за по-подходящ начин. Добра политика. Ами оня Бери?
— Не зная, ваше височество.
— Провери — каза вицекралят. — Адмирале, нямаш подходящ кораб за столицата, нали?
— Не и такъв, на който да поверя този човек — рече Кранстън. — Прочетохте доклада на Плеханов.
— Разбирам. Е, доктор Хорват искаше да вземе търговци. Струва ми се, че негово превъзходителство с радост ще се възползва от възможността да участва… само му кажи, че можем да поканим някой от конкурентите му. Би трябвало да подейства, нали? Никога не съм виждал търговец, който да не е готов на всичко, за да прецака конкуренцията.
— Кога заминаваме, ваше височество? — попита Род.
Мерил сви рамене.
— Зависи от хората на Хорват. Предполагам, че ще има много работа. „Ленин“ би трябвало да пристигне след месец. По пътя ще мине да вземе Кутузов. Не виждам защо да не заминете веднага щом решите, че „Макартър“ е готов.
11. Неговата църква
Монорелсовата мотриса се движеше със сто и петдесет километра в час и издаваше приглушено свистене. Съботната навалица тихо се наслаждаваше на пътуването. Почти не се водеха разговори. В една от групичките в дъното се въртеше бутилка. Дори те не вдигаха шум — само повече се усмихваха. Седнали до прозорците, няколко възпитани деца проточваха шии, за да гледат навън, сочеха с ръце и задаваха въпроси на неразбираем диалект.
Кевин Ренър се държеше по същия начин — притискаше лице към прозореца и попиваше чуждата планета. На устните му грееше усмивка.
Стейли седеше на пътеката. Потър беше зад тях.
Тримата не бяха в отпуска и можеха да ги повикат по джобните им компютри. Техниците в доковете на Нова Шотландия изнасяха от хангара на „Макартър“ останките от совалките и поправяха кораба под контрола на Синклер. Главният инженер можеше да има нужда от Потър, а юнкерът бе техен водач. Може би Стейли си мислеше за това, но скованата му поза не говореше за безпокойство. Той се забавляваше. Просто винаги седеше така.
Потър не преставаше да говори и сочи.
— Онези два вулкана, виждате ли ги, господин Ренър? Виждате ли онези квадратни постройки на върховете им? Това са станции за атмосферен контрол. Когато вулканите изригват газ, поддържащите постове изстрелват във въздуха струи култивирани алги. Без тях атмосферата ни нямаше да е годна за дишане.
— Хм. По време на Войните за наследството не сте били в състояние да ги използвате. Как сте се справяли?
— Трудно.
Гледките навън постоянно се меняха. Редуваха се зелени ниви и пустеещи земи, почти лунен пейзаж, смекчен от ерозията. Нямаше бурени. Никакви диви растения. Горичката, покрай която минаваха в момента, имаше същите геометрични очертания като широките цветни лехи малко преди нея.
— Нова Шотландия е колонизирана преди триста години — каза Ренър. — Защо все още е толкова гола? Вече би трябвало да има почвен слой и пръснати навсякъде растения.
— На колониален свят не се случва често да запустее култивирана земя. В нашата история населението се е разпространявало по-бързо от почвения слой. — Потър внезапно изправи гръб. — Погледнете напред. Навлизаме в Земята на Куентин.
Мотрисата плавно спря. Вратите се отвориха и неколцина пътници се изсипаха навън. Водени от Потър, офицерите закрачиха напред. Юнкерът едва не подскачаше. Това беше родният му град.
Ренър ненадейно спря.
— Хей, Окото на Мърчисън се вижда и през деня!
И наистина. Звездата се намираше високо на изток, червена искрица, едва забележима на синия фон на небето.
— Но не и Божието лице.
Хората около тях ги изгледаха странно.
— Господин Ренър, на тази планета не трябва да го наричате Божието лице — тихо каза Потър.