Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Може би Галиад бе прозрял какви нещастия ще я сполетят, защото още от малка й разкри тайната на своите сънародници и я научи къде да ги открие при нужда. Каран нямаше пари, а вещите й бяха съвсем оскъдни, защото наследството й беше под попечителство. Но тя продаде гривната, останала от майка й, купи си необходимото за дълго пътешествие и една нощ, щом луната се скри, уви във вързопче дрехите и дребните съкровища, спусна се по каменната стена и тръгна да дири аакимите в далечината им планинска твърдина Шазмак. Вървя цяла нощ — хем я беше страх от пътя, хем я измъчваше ужас от мисълта да кривне встрани. Преди зазоряване се скри и изчака хората, излезли да я върнат, да отминат.
Минаха три седмици, преди да стигне до Шазмак. Вървя по планински проходи, където имаше сняг и в разгара на лятото, преживя не малко страхотии. Колкото и да беше невероятно, Бдящите не вдигнаха шум, когато се показаха от прохода, нито когато се мъкнеше по безкрайните тесни пътеки над урвата: Гар буйно връхлиташе камънаците по дъното далеч долу, а зъберите стърчаха неприветливо високо над главата й. Излезе от поредния тунел и слънцето огря в злато и сребро източените кули и сякаш сплетените от паяжина висящи мостове на Шазмак. Чак когато последният мост остана зад гърба й и тя спря в оградения двор при портата, Бдящите издадоха един-единствен мелодичен звън.
Сега си представяше каква са я видели аакимите пред прага на своя град — мъничка и мърлява, наглед още по-дребна в дебелите планински дрехи, прегладняла, изтощена, с факела на пламтящо червената коса около кръглото личице. Неописуемо стеснителна, но и с мълчаливо достойнство далеч над годините си. Изведнъж се уплаши от тези сурови хора. Ужасно беше и да я приютят, и да я прогонят. Чак тогава забеляза, че сред тези едри тъмнокоси фигури има двама-трима по-ниски, бледи и рижи като нея.
— Аз съм Каран Елиенор Мелуселда Фърн от Банадор. — Изреди имената си старателно и гордо.
Фърн беше родовото име на майка й, Елиенор — отдавна мъртва героиня на аакимите, на която Каран приличаше смайващо, Мелузелда — другото й фамилно име.
— Баща ми, Галиад, е мъртъв. Дойдох си у дома.
Толкова приличаше на баба си Мантил, също отишла си трагично от света, че аакимите пророниха сълзи, щом я огледаха. Но беше и различна. Обикнаха я, защото напомняше за предшествениците си, и още повече заради самата нея, намериха й място в Шазмак и в сърцата си. И макар че бяха тъжен народ, свързал с култура и история, в които тя никога нямаше да вникне докрай, Каран беше щастлива при тях първите пет години. По-щастлива от когато и да било след смъртта на баща си. Но през шестата година всичко се промени. Изтормозена непоносимо от полуаакима Емант, тя се почувства онеправдана от другите и избяга от града. Беше на осемнадесет.
Спомените я насърчаваха да потърси път към избавлението. В такъв хаос от тунели, граден и преустройван векове, може би имаше много изходи. Насили паметта си да извлече каквото знаеше за Физ Горго и от чутото от Мейгрейт, но спътницата й споделяше твърде пестеливо дори онова, което Каран би трябвало непременно да научи.
Размишляваше упорито. Аакимите бяха несравними създатели и градежите им устояваха на времето. Шазмак малко приличаше на това място, а тя познаваше всяко кътче там. Долу сигурно имаше гигантски помпи, пещи за загряване на водата и отходни канали за изхвърлянето й от крепостта. Явно помпите бяха овехтели, а никой нямаше знанията и уменията да ги поправи. И в пещерите отдавна нямаше огън. Но отходните канали, огромната клоака на Физ Горго, още си съществуваше и от Каран се искаше само да я открие.
Продължи още малко по тунела, но той свършваше със зидана от камък стена. Изглежда, тази част от лабиринта бе преградена в прастари времена. Накрая тя стигна до разклонение и коридор в посоката, накъдето й се струваше, че е най-добре да върви. И само след двадесет-тридесет крачки застина. По прохода се носеше шепот. Два силуета, единия висок и мършав, другия тантурест, вървяха бавно по централния тунел. Стори й се, че по-високият извърна глава, и тя се сви в плътната тъма.
Отминаха. Надяваше се да не са уелми. Стрелна се в обратната посока на тяхната. Надолу, трябваше да продължи надолу.
Пак далечно дрънчене. Студът, умората, гладът и страхът се съчетаха да пропъдят всякакви мисли от главата й. Препъваше се в мрака, без да я е грижа накъде отива, стига само да върви. Попаднеше ли на кръстопът, поемаше по някое разклонение, без да избира съзнателно — позволяваше на усета си да я водя. Часове по-късно, дълго след зазоряване (макар в тунелите да не надничаше слънце), в един далечен ъгъл на лабиринта най-сетне намери път надолу — обикновена дупка в пода. От някогашния метален капак се бяха запазили само пантите.