Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Вече беше по-трудно, защото трябваше да бърка под водата, но накрая издърпа резето с примката и то падна.
Каран подскочи и стисна здраво въжето — очакваше шлюзът да изхвръкне от рамката под напора на водата. Двете му половини се затресоха и заскърцаха, но нищо друго не се случи. Каран яростно блъсна с юмрук металната врата. Сега пък какво пречеше? Взря се в горния край, докъдето водата още не бе стигнала, и видя редица малки нитове, съединяващи двете крила. Нитове! Нищо не можеше да измисли срещу тях.
Обзе я пълна безнадеждност. Стискаше въжето и гледаше изкачващата се вода. Е, удавянето не беше по-лоша смърт от всяка друга. Водата вече пълнеше тунела по-бързо.
Но още не беше готова да умре. Реши да направи всичко по силите си, за да отложи края, ако ще и само с час. Пак зашляпа във водата и се заозърта. Тук-там в тавана имаше тесни шахти за оглед с метални стъпала, но всички бяха запушени. Последната се намираше до решетката, само на няколко разкрача. Каран се покатери в нея и се вкопчи в железните пръти. Трепереше. Отточният канал почти се бе напълнил.
И тогава чу далечни удари на метал по метал. Мина още малко време. Водата се надигаше. Тропането се чу пак, този път по-наблизо.
Водата вече проникваше и в малкото й убежище. Тъпанчетата й пак изпукаха. Оставаха й броени минути. Но съзнанието не желаеше да се примири. Трябваше й само инструмент с остър край, за да насили ръждясалата рамка…
Нещо тресна точно над главата й толкова гръмко и ехтящо, че Каран се пусна и цопна във водата. Със смразяващ ужас осъзна, че уелмите отварят шахтата. Свършено беше с нея.
8. Съгледвач в гората
Изведнъж отговорът изскочи в ума й самичък — куката на въжето беше изкована от най-качествена туркадска стомана. Само че въздухът й привършваше. Тя вдиша трескаво няколко пъти, после се гмурна към двойната врата на шлюза. В кухината над нея бе останал въздушен мехур. Каран бавно се издигна към него и откри, че отдолу образува съвършено огледало с гладка и отразяваща повърхност като живак.
Нагълта въздух и пак се гмурна. Крилата на вратата видимо поддаваха, където бяха занитени, но още се крепяха.
Каран пъхна куката под разядената рамка при най-горната панта, запъна крак във вратата и задърпа. Металът се отпра малко. Тя напъна по-силно и пролуката се разшири. Дробовете я заболяха.
Изплува, вдиша глътка скъпоценен въздух и се гмурна пак. Натика куката под пантата и завъртя насам-натам; стискаше светлика със зъби. Един клин, задържал досега пантата в мекия пясъчник, се измъкна с малко облаче ръжда. Каран натискаше с всички сили. Втори клин излезе, после останалите се изтръгнаха едновременно. Пантата се отплесна от силата и шлюзът заскърца. Другите панти обаче го задържаха.
Каран чу приглушен удар горе, вдигна глава и зърна жълто петно през мътната вода. Светлината ту се засилваше, ту избледняваше. За миг-два я закри движеща се сянка. Каран яростно се захвана с втората панта. Този път беше по-трудно заради изкривената рамка, но накрая измъкна и тези клинове от пясъчника. Изтласка се към мехура да вдиша и пак се гмурна. Последната панта се разглоби, крилото на вратата стенеше от напрежение, но не поддаваше.
Каран огледа вратата. Светликът мъждукаше, но вече нямаше нужда от него в почти яркото жълтеникаво сияние. Главата я цепеше, но поне се увери, че вратата се е издула навън по средата. Някои от нитовете се късаха, мънички върволици мехурчета се просмукваха в процепа. Тя ги засмука жадно. Въздухът миришеше на море.
Сянката доближи над нея с лениви движения, дългите ръце се пресегнаха. Каран побесня. Сграбчи дясната скоба и запъна крака в другото крило на вратата.
Плоски пръсти я докопаха за врата и стиснаха. Каран се отскубна и, без да пуска скобата, изви тялото си и ритна яростно. Улучи нещо меко, уелмът се преви и се хвана за корема. Лицето му почти докосна нейното: клепачите бяха стиснати страдалчески, между острите зъби в зейналата уста се изнизваха мехурчета.
С пронизително скрибуцане, от което я заболяха ушите, шлюзът поддаде и огромният напор на водата откъсна лявото крило. Лицето изчезна нанякъде. Пръстите на Каран изтърваха скобата и тя излетя през вратата в буйстваща стихия от вода, тиня и трупана столетия мръсотия.
Отвън имаше още една решетка, в която щеше да се блъсне и без съмнение да загине, но тежката врата я помете, запремята я по канала и след миг тя потъна.
Каран плуваше. Дробове й изгаряха, в главата й имаше само рев и мешавица от бяло, черно и червено. Водата я подхвърляше и въртеше, блъскаше и дърпаше, караше я да се бори за всяка глътка въздух. Но тя някак оцеля, не се удави, не си счупи нищо и тайничко тържествуваше свирепо, че бе надделяла и над Игър, и над Физ Горго.