Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
После плъзнаха слуховете. Отначало само пиянски шепот в кръчмите и неподписани драскулки по стените на клозетите — имало нещо нередно в издигането му за майстор, сказанието му бяло невярно или зле скалъпено. Не можеха да му отнемат почестите от единодушния възторг на другите майстори, но се стараеха да опетнят името му безвъзвратно.
По-слабодушните му приятели се отдръпваха един по едни. Но опитите да бъде отлъчен предизвикаха точно обратния отклик у Тандайи. Тя не се престрашаваше да го заговори пред хората, обаче му се усмихваше и няколко пъти се срещаха потайно. Душата му се сгряваше, че все пак има една вярна приятелка. Знаеше обаче, че я излага на опасност, и скоро престана да се вижда и с нея. И все пак по-тежко от всичко, дори от загубеното уважение сред себеподобните, беше да му отнемат Преданията, превърнали се в смисъл на неговия живот. Накрая осъзна, че трябва да признае поражението си, и помоли за разговор с Уистан.
— Загубих, — каза на наставника. — Какво искате от мен?
— Само да ми дадеш думата си като майстор летописец, че повече няма да разказваш това предание, нито дори да говориш за него.
— Добре, ще дам дума. Аз пък моля само да ми разрешите отново достъп до архивите.
Колкото и да си придаваше смирен вид, не беше много убедителен.
— Разбира се.
Уистан взе едно пъстро перо, чийто пухкав край опираше чак в рамото му и подскачаше от всяко помръдване на китката, топна го в мастилницата и придърпа един лист.
— Също и доказателствата. Трябва да са у мен.
Върхът на перото застина във въздуха.
— Ти ги предаде, за да кандидатстваш за майстор. Не мога да ти ги върна. Освен това истинският летописец е способен да прочете нещо само веднъж, но да го съхрани в паметта си завинаги.
— И аз мога, но тези книжа са нещо повече от думи. Трябва да имам документите пред очите си.
— Защо?
— Не е ли немислимо да не търся истината? В това е същността на всичко, на което съм научен. Нима не виждате, че тук може би е скрито ново Велико предание? Никой в Школата не е съставял Велико предание от хилядолетие. Помислете каква чест ще е за Школата, не само за мен.
И двамата съзнаваха, че Лиан е напипал слабото място на Уистан. Наставникът се поклащаше в креслото си. Младежът си пое дъх и продължи:
— Убеден съм, че момичето в кулата е било убито, за да бъде потулено нещо.
Уистан така се стресна, че изтърва перото и по хартията се пръснаха капки мастило.
— Още по-зле… — промърмори той. — Впрочем бездруго няма как да си получиш доказателствата. Заключени са и аз не мога да ги взема. — Докосна гривната от сребърен филигран на мършавата си китка. — И никой друг не може освен наставника, когото ще изберат след моята смърт.
— Току виж, това се случи по-скоро, отколкото си мислите! — бясно изръмжа Лиан: мислеше, че наставникът увърта. — Тези документи са мои, вложих в тях четири години от живота си. Как си позволявате да ми ги отнемате!?
С ледено спокойствие Уистан попи мастилото от бюрото си.
— Единствената част от тях, която ти принадлежи, е онази в главата ти. Повече няма да ги видиш.
— Проклет да сте! Тогава ми дайте препоръката, изплатете ми остатъка от издръжката и ще се махна от Чантед завинаги.
Усмивката на наставника беше грозна гледка.
— Не съм против. Стига да обещаеш повече да не споменаваш тази история.
— Не мога! Ако ми откажете, ще отида при Мендарк!
Празна заплаха. Лиан знаеше това.
Изражението на Уистан беше толкова мразовито, че младежът усети как го побиват тръпки.
— И двамата с Мендарк сме членове на Съвета. Щом си настроен така, би се наложило и аз да го уведомя колко безразсъдно застрашаваш Школата и Съвета.
— Школата открай време се е посветила на истината в Преданията. Вие сте страхливец и лицемер.
Търпението на наставника се изчерпи.
— Забранява ти се да влизаш в библиотеката до празника. Ако пак ми досадиш, ще те лиша и от правото на сказание по време на празника. Махай се!
Лиан излезе.
Изниза се още една седмица. Настъпиха дните на празника. В Чантед се стичаха хора от целия грамаден остров Мелдорин, дори и от земите отвъд Туркадско море. На много от леглата в странноприемниците се сместваха по двама гости, а в парка и по общинските терени взеха да никнат палатки.
Съгласно обичая празникът започваше с по-незначителните предания, разказани от ученици в Школата, за да се стигне постепенно и до Великите предания, които по право се падаха на майсторите през последните три вечери от втората седмица. За всеки празник се избираха само три такива сказания. Но празникът се радваше на такъв успех, че из целия град имаше и други разказвачи, които не пренебрегваха не толкова почитаните истории — било романтични, било неприлични. Имаше и апокрифи — непотвърдени предания от древността, от незнайни страни или от другите два свята. Някои дори разказваха страшните предания за Пустошта. В последната вечер обаче всички се стичаха само на едно място. Тя беше отредена за майстора, разказал най-добре Велико предание на предишните Сказания при завършването. Това право се падаше на Лиан.