Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Но празникът не го радваше. Бе изгубил всичко освен доброто си име, което също висеше на косъм. Тук беше невъзможно да продължи, а нямаше къде да отиде. Нямаше пари, нямаше препоръки, нямаше приятели. Е, щом щеше да пропада, нека поне да е заради тежко престъпление, вместо без причина.
Празникът навлезе във втората си седмица. Лиан реши да се промъкне в архива на библиотеката и да си вземе доказателствата, ако успее да ги намери. След това щеше да разкаже преданието и завинаги да изчезне от Чантед. Без препоръки не можеше да остане летописец, но кой би му попречил да е разказвач? Знаеше, че и го бива. Дори ако се принудеше да припечелва насъщния като окаян бард (ама че падение!), значи така му било писано.
Уистан съвсем скоро щеше да излезе, за да присъства на сказанието. Лиан се размотаваше в коридора пред канцеларията на наставника и когато моментът наближи, подпъхна парченце картон в жлеба за езичето на бравата. Вратата се затваряше с пружина.
Уистан беше роб на навиците си. Точно в седем без десет излезе от стаята и се загърна с наметалото си. За да му отвлече вниманието, Лиан изтърва тромаво цяла купчина книги. Наставникът се обърна, озъби му се, затръшна вратата и мина надменно край него с развято наметало.
— Няма ли да слушаш разказа? Време е да тръгваш.
— Ей сега ще дойда — излъга Лиан.
Престори се на много зает с разпилените книги и когато коридорът опустя, бутна вратата — тя се отвори и картончето падна на пода. Младежът не забрави да го пъхне в джоба си и затвори с трепереща ръка.
От какво се боеше? Още какво можеше да му направи Уистан? Почти нищо. И все пак сърцето му туптеше, когато пристъпваше по лъскавите дъски на пода към шкафа с ключовете. Беше заключено.
Точно това очакваше. Извади от джоба си длето и го пъхна между рамката и вратичката. Насили я със стенещо пращане и една треска се отчупи. Той наруга — веднага щяха да забележат повредената врата. Намери гърненце с лепило в друг шкаф и залепи парчето, но все пак си личеше. Е, значи трябваше да се надява, че Уистан няма да се върне в кабинета веднага след сказанието.
Взе ключовете за библиотеката, архива и кабинета и ги пусна в джоба си. „Сега наистина съм престъпник“. Отвори личния кабинет на наставника и се вмъкна вътре.
Претърси цялата стая, но но откри документите. Нямаше къде другаде да са освен в архива.
В архива беше задушно и Лиан подпря отворените врати в двата края, но не си помогна много, защото библиотеката беше заключена. Прекара вътре половината нощ, само че не намери нищо, което да му е от полза.
Накрая реши да отмори смъдящите си очи и извади албумите с гравюри от времето на Възбраната, взе и картините от рафтовете, посветени на това събитие. Имаше стотици рисунки, защото преследването на Шутдар бе сред най-важните през онази епоха. Всяка раса и по-голям народ се включили, десетки пълководци и владетели водели свитите и официалните си художници с желанието всяка подробност да бъде отбелязана, особено собственият им принос за крайната победа. Имаше картини с акварел, маслени бои, пастели, повечето толкова избледнели и пострадали от столетията, че трудно се различаваше нещо. Имаше обаче и много гравюри в доста по-добро състояние.
Бе ги разглеждал безчет пъти, но не му омръзваше да се взира в тях. Ето една рисунка на самото унищожаване на флейтата. Обезумелият Шутдар подскачаше върху кулата, а отзад го връхлиташе буря като приливна вълна. Виждаше се всяка черта на уродливото му лице — явна волност на художника, защото никой не се осмелил да припари на по-малко от половин левга до кулата, докато Шутдар бил жив.
Имаше поредица картини с маслени бои, които изобразяваха последиците и мнозината глупаци, навлезли в светещите руини, всеки с надеждата да си присвои флейтата. Нищо не спечелили — и повечето умирали от изсмукала силите им болест.
Тук бяха най-видните фигури на епохата. Каронът Рулке, пожелал флейтата да бъде сътворена и причинил последвалите беди в Трите свята. Възправяше се висок сред други, напиращи да влязат в развалините. По-настрани стоеше тайнствената Ялкара, Господарката на заблудите, една от тримата карони, прехвърлили се на Сантенар, и единствената успяла да избяга след Възбраната. Нейната сполука беше сред най-големите загадки в Преданията, но през много по-късен период от въпросите, които измъчваха Лиан. Тази картина се бе съхранила доста добре, личаха подробностите, дори златото по китките, шията и челото на Ялкара.