Водосрез

— Исках да те разпитам за Елис — отвърна Кейс. — Работил си с него преди няколко години.

— Ами да. Създавахме „Мародерите от Южна Невада“. И миналата година с онези „Самоански мормони“. Тогава много се изкефих.

— Някога да ти е казвал, че се чувства недоволен?

Анхела префуча покрай молитвен кръг на пери-веселяци — хората стояха със сведени глави и молеха господ за безопасно прехвърляне на север.

— Дявол да го вземе, много пери-веселяци има тук — коментира той.

— Като хлебарките са. Човек не може да ги мачка достатъчно бързо. А сега спри да увърташ и ми разкажи за Елис.

— Няма нищо за разказване. Стори ми се свестен — Анхела поспря за момент. — Чакай. Питаш ме дали е лоялен? Дали не би прескочил в Кали примерно?

Покрай него прелетяха палатки с логата на Червения кръст и Армията на спасението. До тях имаше проснати тела в чували — дълги редици от хора, чието пътешествие беше свършило. Безброй трупове, очакващи гвардията да ги погребе.

— Елис трябваше да се обади — обясни Кейс. — А не съм се чувала с него. Смяташ ли, че би могъл да прибере пачка и да изчезне?

Анхела подсвирна:

— Не ми звучи типично за него. Той е послушко от църковния хор. Държи да си спазва думата, да е добър човек, такива работи. Защо? Какво толкова става?

— Започвам да виждам общата картина — обясни Кейс. — И да стигам до разни изводи. Пази се там, долу, във Финикс.

— Добре съм си.

— Хулио почва да откача, а сега и Елис изчезна.

— Може да е съвпадение.

— Не работя със съвпадения.

— Така е — съгласи се Анхела, като си припомни разговорите си с Елис.

Те двамата нощуваха под звездите — избягваха мотелите, така че никой да не може да ги проследи, докато работеха по реката. Изграждаха опълчения.

Кейс каза още нещо, но гласът ѝ изпука и изчезна.

— Я повтори?

Още едно изпукване по радиото.

Анхела забеляза кафяво петно на хоризонта.

— Слушай, прекъсваш ми. Мисля, че буря току-що глътна мобилната ти кула. Ще трябва да те набера по-късно.

Единствен отговор си останаха смущенията.

Той се взираше в петното. Определено се приближаваше. Бушуваше високо. Изпълваше хоризонта. Юрнало се беше срещу него.

Анхела здраво напъна теслата, без да му пука колко батерия хаби — втурна се по магистралата, надбягвайки се с бурята. Покрай него се носеха хуманитарни станции и командни центрове на щатската гвардия. Бурята продължаваше да приижда. Стена от прах, висока една миля, се стоварваше върху всичко по пътя си.

Спря на първата отбивка за камиони, която му попадна, и плати допълнително, за да зареди теслата в защитния навес с ламаринени стени, вече пълен с други коли.

В ресторанта народът похапваше бургери и избягваше да наднича навън, понеже прозорците се тресяха от изблиците на вятъра. Щом слънчевите панели потънаха в прах, някой запали биодизелов генератор. Въздушните филтри пъшкаха и съскаха.

Навън паркира воден камион с надпис „ПРЕСКЪТ СПРИНГС“. Шофьорът закачи тръба за цистерната на спирката — мрачна сянка, клекнала на фона на кълбящите се червени валма. Кафето в чашата на Анхела имаше минерален слой на повърхността. Минна вода — в няколко различни смисъла.