Водосрез

Мария беше във вихъра си, продаваше черпаци, докато до нея се пържеха pupusas60 и олиото на скарата на Тууми цвърчеше. Пари си разменяха собствениците — потни потъмнели пачки дребни китайски банкноти, които тя пъхаше в сутиена си. Наля от бутилка „Аквафина“ в чашата на строителния работник, без да откъсва очи от нивото на водата. Беше специалист по оценката на обема течности. По-добра от всеки един барман в ледените клубчета, където действаше Сара.

Тууми стърчеше зад печката си „Коулмън“ и се потеше. В равномерен поток смъкваше от скарата pupusas и ги увиваше в страници от „Рио де сангре“. Ярките снимки на убийства веднага попиваха мазното още докато раздаваше храната на чакащите на опашката му клиенти.

Тууми. Едър, чернокож и плешив като яйце. С пот по челото, втренчен в скарата, скрит под сянката на голям червено-бял чадър, който си отиваше с червеното и бялото на престилката му. Едър, силен тип, който може да си защити бизнеса — кула от сила, която засенчваше и Мария, докато сипваше вода.

— Два кинта — черпакът, един юан — чашата — каза тя на следващия клиент. Евтина вода, станала скъпа просто посредством преместването ѝ от червенокръстката помпа до този прашен тротоар край строителното скеле на аркологията „Тайян“.

Мария изпразни бутилката „Аквафина“ в чашата на друг работник и я метна в количката си. Повече от половината беше отишла, а обедът на втората смяна още дори не беше започнал. Тя си тананикаше, докато работеше, събираше числата. Пресмяташе наема и храната. Парите за Деймиън. Пари, за да плати на койота, който гарантираше, че ще я прекара през границата.

Тууми погледна към следващия клиент с усмивка:

— Имам с мръвка и queso61, с боб и queso или просто с queso…

— Чаша или черпак? — попита Мария.

Над мястото им висеше гъст дим. Много хора носеха филтърни маски. Богатите имаха „Ралф Лорен“ и „ИаЯн“. Бедните — „Американ Ийгъл“ и „Уолмарт“. Мария се зачуди дали да не похарчи част от спестяванията си за една такава. Имитациите не бяха много скъпи и може би дробовете щяха да спрат да я болят толкова много. Сигурно си струваше да вземе и една за Сара. Току-виж помогнало на кашлицата ѝ.

Видимостта беше паднала до четвърт миля. Скелетът на полупостроената аркология до тях се губеше в сивата мъгла, поясите на завършената кула, фотоволтаичните панели и стъклени повърхности изчезваха в небесната смес от дим, мъгла и горещина. Сара се кълнеше, че от горните етажи се вижда целият град. Днес, предположи Мария, дори богатите скъпари там, високо горе, се взираха в същия дим и сивота, както и тя гледаше долу в прахоляка.

Опашката си оставаше стабилно от по шест-седем души, всички в очакване да дадат поръчките си. Тууми имаше най-доброто място. Беше достатъчно близо до „Тайян“, че да прилапва работниците между смените. Плюс че прибираше и част от скъпарите, които харесваха уличната храна и се измъкваха от завършените части на „Тайян“. Най-доброто от двата свята.