Водосрез
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Сиела“
- ISBN: 978-954-28-2028-4
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Водосрез». Краткое содержание книги:
Мария обмисли думите му и оцени смисъла. Тууми се беше излъгал точно като баща ѝ. Някак си не бяха успели да видят нещо, което е ясно като бял ден и ги връхлита право в лицата.
Някой беше гръмнал ЦАП и с това беше съсипал Тууми. Но китайците са били подготвени. Имали са план. Гледали са напред към онова, което може да се скапе. Целият „Тайян“ е бил планиран за катастрофа.
Докато всички останали са търчали като пилета с отрязани глави, „Тайян“ просто си е включил рециклиращите системи и е продължил да си цъка.
Някои хора се справяха добре на този свят. Някои хора знаеха къде и на какво да заложат.
Е, и как се залага правилно?
Тууми я изненада с думите:
— Дявол го взел, ако зная. Не мисля, че е възможно.
— Не знаех, че съм го казала на глас.
— Може пък да ти чувам мислите.
Мария се ухили:
— „Тайян“ обаче се справя добре. Видели са какво се задава, Вегас също. Имат си аркологии.
— Градът на греха, а? — ухили се и Тууми. — Когато чуха, че сме се запътили към ада, онези типове вдигнаха купон. Те бяха готови за ад, понеже оттам са излезли. За хората на Кейтрин Кейс това е като завръщане у дома.
Мария погледна към „Тайян“:
— Ще ми се да беше за мен.
— И на мен, момиче. И на мен.
Поседяха смълчани за малко, вгледани в работниците от аркологията — няколко бригади яздеха открити асансьори към небето, а жълтите им каски блестяха и изчезваха в облаците дим високо горе.
— На няколко къщи от мен се е настанила глутница койоти — каза Тууми, сменяйки темата.
Мария наостри уши.
— Прекарват ли хора през границата?
— Не — готвачът се разсмя. — Не са този вид койоти. Имам предвид животните, момиче. Нали ги знаеш, със зъби и опашки? Дето приличат на кучета?
Мария се опита да скрие разочарованието си.
— О!
— Нова глутница е.
— Откъде знаеш, че са нови?
— Познавам си квартала, предполагам. Човек научава кой кой е. Койотите доста си приличат с пери-веселяците. В началото всички тексасци ти се струват еднакви… — той я тупна по рамото. — Но после започваш да различаваш индивидите. Този например има сиви връхчета на ушите. На онзи опашката е по-пухкава. Научаваш се да ги познаваш.
— Имаш ли представа откъде взимат вода?
— Не знам. Може би тази в кръвта им стига. А може нечии тръби да текат.
Мария изсумтя.
— Така или иначе, те надушват вода. Животните са по-добри за тия работи, отколкото ние. Човешките същества, ние в сравнение с койота сме глупаци.
Пак помълчаха известно време, почиваха и се готвеха за слизането на следващата смяна строители. Районът около строежа си имаше собствени ритми и на Мария ѝ се струваха привични, напомняха ѝ за времето, когато баща ѝ работеше на високото скеле.
Китайските шефове подвикваха на бригадите си на смес от китайски, испански и английски, с която се вършеха нещата във Финикс, когато работиш на високото. Няколко зонъри в каубойски шапки влачеха крадени намотки електрически кабел и се мъчеха да ги продадат.
Хората се редяха пред обществените тоалетни, които „Тайян“ беше монтирал около ъглите на аркологията, за да подобри общественото здраве. Тууми беше казал на Мария, че после комплексът изпомпва суровите канални отпадъци вътре в сградата и там минават през големи метанови компостинг-системи. Хитреци бяха китайците. Никога не хабяха нищо. Извличаха газовете, дестилираха водата и превръщаха останалото в торове за странните растения, които растяха вътре в сградата и се развиваха в дървета.
Същата работа като джони-камионите, които караха из града. Китайците бяха умни. Винаги вкарваха разни неща в аркологията. Никога не изкарваха нищо. Бяха специалисти по събиране на торовете, от които се нуждаеха.
Слънцето напичаше. Втората обедна смяна започна. Мария отново се захвана да продава вода.
Чашка или черпак? Чаша или гребка? Чашка или черпак?
Пари във всяка капка.
Приближи се голям пикап с вътрешно горене. Готино черно чудовище, хибриден форд, снабден с възлести гуми, високи почти колкото Мария. Веднага щом от него наизлязоха хора, тя ги позна. Бабанките на Ветеринаря — Като и Естебан, които се хилеха, докато пресичаха улицата към нея и Тууми. Готвачът си беше подготвил парите още преди да пристигнат и ги връчи, както си обръщаше поредната papusa. Естебан ги взе и ги преброи през палец бързо и опитно. Погледът му се стовари върху количката на Мария.